Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Какво е непростимо?
Не е ли това треперещата голота да бъдеш напълно познат на човек, комуто не се доверяваш? И Джебраил не беше ли виждал Чамча при обстоятелства — отвличане, падане, арестуване, при които тайните на аза са напълно открити?
Добре тогава. Приближаваме ли се? Трябва ли изобщо да кажем, че тези двама са два в основата си различни видове аз? Не трябва ли да се съгласим, че Джебраил въпреки всичките псевдоними и роли и въпреки лозунгите си за раждането наново, започването наново и метаморфозите — искаше да остане, до голяма степен продължаващ — което ще рече свързан и израстващ от миналото си; че не избра нито почти смъртоносна болест, нито преобразяващо падане; че фактически той се страхува най-много от променените състояния, които се просмукват през неговите сънища и надвиват будното му аз, правейки го този ангелски Джебраил, който той няма желание да бъде; така че неговото все още е едно аз, което за нашите сегашни цели можем да опишем като „истинско“.
… Докато Саладин Чамча е същество на избраните прекъсвания, на едно охотно изобретяване наново; неговият предпочетен бунт срещу историята, бидейки това, което го прави в приетия от нас език „фалшив“? И след това не можем ли да продължим и да кажем, че фалшивостта на аза прави възможна една по-лоша и дълбока фалшивост в Чамча — наречете я „зло“ — и това е истината, вратата, която беше отворена в него при падането? — Докато Джебраил, за да следваме логиката на нашата установена терминология, трябва да бъде смятан за „добър“ по силата на желанието му да остане въпреки всички превратности в основата си един непреобразен човек.
— Но и отново но: това звучи, не е ли така, опасно като международна заблуда? — Подобни различия, основаващи се, както и трябва да го правят, на идеята за аза като (идеално) хомогенен, нехибриден, „чист“ — една напълно фантастична представа! — не може, не трябва да бъде достатъчна. Не! Нека по-скоро кажем нещо дори по-тежко: че злото може би не е твърде дълбоко под нашите повърхности, както обичаме да казваме. Че фактически ние си падаме естествено по него, което ще рече, не против нашата природа. И че Саладин Чамча тръгна да унищожава Джебраил Фаришта, защото най-накрая се оказа лесно за извършване; истинският повик на злото беше прелъстителната леснина, с която човек може да поеме по този път. (И нека добавим в заключение, невъзможността по-късно за връщане назад.)
Обаче Саладин Чамча настоява за едно по-просто изречение. „Неговото мълчание в къщата на Роуза Даймънд беше предателство, нищо повече.“ Той стъпва на подправения Лондонски мост. От близката кукловодска будка на червени и бели ивици мистър Пънч — пердашещата Джуди — вика към него: Така се прави! След което Джебраил също произнася поздрави, въодушевлението в думите е разрушено от противоречащия им равнодушен глас:
— Спуно, това ти ли си? Ти, дяволе. Наистина си ти. Ела тук, Салад баба, стари приятелю.
Случи се това:
В мига, когато Саладин Чамча се приближи достатъчно близо до Али Коун, за да бъде закован и леко смразен от очите й, той почувства тази наново родена враждебност срещу Джебраил да се разпростира и върху нея с нейния оценка-нула-върви-по-дяволите поглед, нейното излъчване, че е посветена в някаква голяма скрита вселенска тайна; също така нейното качество, за което щеше после да мисли като пустош, едно трудно и рядко нещо, антисоциално, необщително, една духовна същност. Защо това го раздразни толкова? Защо още преди да си беше отворила устата, той я беше определил като част от врага?
Може би защото я желаеше; и желаеше дори повече онова, което взе за нейна вътрешна сигурност; липсвайки му, той завиждаше и искаше да навреди на това, за което завиждаше. Ако любовта е копнеж да бъдеш подобен (дори да станеш) на любимия, тогава омразата, това трябва да се каже, може да бъде предизвикана от същата амбиция, когато не може да бъде осъществена.
Случи се това: Чамча изобрети една Али и се превърна в противник на измислицата си… и не показа нищо от това. Той се усмихваше, стискаше ръце, беше му приятно да се запознае с нея; и прегърна Джебраил. Следвам го, за да се нахвърля върху него. Али, нищо неподозираща, се извини. Те двамата има толкова да наваксват, каза тя, и обещавайки скоро да се върне, си тръгна: свободна да изследва, както се изрази. Той забеляза, че тя накуцваше леко две или три стъпала; след това се спря и тръгна решително. Сред нещата, които не знаеше за нея, беше нейната болка.