Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Джебраил гледа право в него от Лондонския мост; техните очи — или така се струва на Чамча — се срещат. Джебраил вдига и махва с една неразвълнувана ръка.
Онова, което следва, е трагедия. — Или най-малкото ехо от трагедия, защото пълнокръвният оригинал е недостъпен за модерните мъже и жени, както се казва. — Една бурлеска за нашите изродени, подражателски времена, в които клоуни преиграват онова, което първо е било направено от герои и крале. — Добре, така да бъде. — Въпросът, който се задава тук, си остава толкова голям, колкото винаги си е бил; а той е: каква е природата на злото, как се ражда, защо расте, как придобива едностранна собственост върху една многостранна човешка душа. Или да кажем: енигмата Ято.
Не е неизвестно за литературно-театрални тълкувания, победени от характера, да приписват неговите действия на „безпричинна злоба“. Злото е зло и ще върши зло и това е така; змийската отрова е неговото истинско определение. — Добре, подобни вдиганици на раменете няма да издържат на проверката тук. Моят Чамча може да не е лейтенант от Венеция, моята Али не е удушена Дездемона, Фаришта не е равен на Мавъра, но те ще или поне ще бъдат костюмирани в такива обяснения, каквито разрешава моето разбиране. — И така, сега Джебраил маха за поздрав; Чамча се приближава; завесата се вдига от притъмняващата сцена.
Нека първо видим колко самотен е този Саладин; неговият единствен имащ желание компаньон е един напит и картографически гърдест непознат, той се промъква сам през това забавляващо се множество, в което всички хора изглеждат (а не са) приятели един на друг; докато там на Лондонския мост стои Фаришта, обсаден от почитатели, в самия център на тълпата;
и второ, нека оценим последиците за Чамча, който обичаше Англия под формата на изгубената си английска съпруга, от златното, бледо и ледниково присъствие до Фаришта на Алилуя Коун; той грабва чаша от таблата на минаващ келнер, изпива бързо виното, взема друго и изглежда, че съзира в далечината Али — величината на своята загуба;
и по други начини Джебраил бързо се превръща в сбора на Саладиновите поражения; сега там с него, в същия този миг, е друг предател — преоблечената като агне стара овца, над петдесетте, но трепкаща с мигли като осемнадесетгодишна, е агентът на Чамча, уважаемата Чарли Селърс; ти не би го харесала за трансилвански кръвосмукач, нали Чарли, крещи разлютеният наблюдател в него; и грабва друга чаша — и вижда на дъното й собствената си анонимност и равната на нея известност на другия, и голямата неправда на тази подялба; най-вече — с горчивина се спомня той — защото Джебраил, завоевателят на Лондон, не може да види никаква ценност в света, който сега пада ничком пред него! — защото, копелето, винаги се е подигравал на мястото, истинския Лондон, Вилает, англичаните, Спуно, какви студени риби са те, кълна ти се; Чамча, придвижвайки се неумолимо през тълпата към него, изглежда, че вижда, точно в момента, същата подигравка върху лицето на Фаришта, това презрение към един Подснап с обратен знак, за когото всички английски неща са достойни за осмиване, а не за похвала; о, Боже, жестокостта на това, че той, Саладин, чиято цел и кръстоносен поход беше да направи този град свой, трябваше да го види коленичещ пред своя презрян съперник! — така че налице е и това: че Чамча иска да бъде на мястото на Фаришта, докато неговото собствено положение не представлява никакъв интерес за Джебраил.
Какво е непростимо?
Чамча, гледайки лицето на Фаришта за пръв път от грубото им сбогуване във фоайето на Роуза Даймънд, виждайки странната празнота в погледа на другия, си спомня със съкрушителна сила тяхната по-ранна празнота, Джебраил, стоящ на стълбите и нищо неправещ, докато той, Чамча, рогат и пленен, беше извлечен в нощта; и почувства завръщането на омразата, усеща как го изпълва от-долу-до-горе със свежа зелена жлъч, извиненията нямат значение, крещи тя, по дяволите успокоенията и какво-можеше-да-направи; което не подлежи на прошка, не може да се прости. Не можеш да съдиш за вътрешната рана по размера на отвора.
Така: Джебраил Фаришта, изправен на съд от Чамча, получава по-сурово отношение, отколкото Мими и Били в Ню Йорк и е обявен за виновен за вечни времена заради Неизвинимото нещо. От което следва каквото следва. — Но ние можем да си позволим малко да поразмишляваме върху истинската природа на това Крайно, това Необяснимо престъпление. — Наистина ли, може ли да е неговото мълчание на стълбите на Роуз? — Или има по-дълбоки сръдни, за които гърчовете по така наречената Крайна причина всъщност са не повече от заместител, фасада? — Защото не са ли две свързани противоположности тези двамата, всеки от тях сянка на другия? — Единият искащ да бъде трансформиран в чужденците, от които се възхищава, другият предпочитащ презрително да трансформира; единият — безпомощен човек, сякаш непрестанно наказван за неизвършени престъпления, другият, наричан ангелоподобен от всички до един, типа мъж, на когото всичко му се прощава. Ние можем да опишем Чамча като малко по-незабележим, но шумният, вулгарен Джебраил без съмнение е доста необикновен, едно несъответствие, което лесно може да вдъхнови неопрокрустиански желания у Чамча: да се разтегне, скъсявайки Фаришта.