Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Обществени величия, модели, филмови звезди, важни клечки в бизнеса, чифт дребни кралски личности, полезни политици и подобна сган се поти и смесва из тези подправени улици с множество мъже и жени, също толкова сладко-бляскави като „истинските“ гости и толкова подправени, колкото града: наети статисти в костюми от епохата, заедно с подбора от водещите актьори във филма. Чамча, който осъзнава в момента, когато съзира всичко това, че тази среща е била единствената цел на неговото пътуване — факт, който беше успял да държи настрана от себе си до този миг, — съзира Джебраил в нарастващо необузданата тълпа.
Да: там на Лондонския Мост, Който Е От Камък, без съмнение, Джебраил! — А това трябва да е Алилуя, неговата ледена кралица Коун! — Какво отсъстващо изражение има, как се накланя няколко градуса наляво и как тя изглежда така, сякаш душа дава за него — как всички благоговеят пред него, защото той е сред най-големите на приема, Батута от лявата му страна, Сисодия отдясно на Али и наоколо множество лица, които могат да бъдат разпознати от Перу до Тимбукту! — Чамча напредва трудно през тълпата, която става още по-гъста, когато наближава моста — но той е решителен — Джебраил, той ще стигне до Джебраил! — когато със звън на цимбали гръмва силна музика, една от безсмъртните, обикновено прекъсваща представленията за продължителни аплодисменти мелодии на мистър Бентъм, и тълпата се разделя подобно на Червеното море пред децата на Израел. — Чамча, изгубил равновесие, залита назад, притиснат е от разделящата се тълпа във фалшива, наполовина дъсчена сграда — каква друга може да бъде? — антикварен магазин; и за да се спаси, отстъпва вътре, докато една голяма пееща навалица от гърдести дами с бонета и блузи с волани, придружавани от свръхдостатъчно джентълмени с цилиндри, слиза весело надолу по крайбрежната улица, пеейки с всичка сила.
И т.н. И т.н.
— Странно нещо — казва женски глас зад него, — но когато играехме шоуто в театър Ц, избухна похот сред трупата; нещо твърде необичайно според моя опит. Хората започнаха да пропускат репликите си заради глупостите в главите.
Говорещата, забеляза той, е млада, дребна, напета, съвсем не непривлекателна, влажна от горещината, зачервена от виното и явно в хватката на трескавата похотливост, за която говори. — Светлината в „стаята“ е малко, но той може да различи блясъка в очите й.
— Имаме време — продължава тя делово. — След като тази тълпа свърши, започва солото на мистър Подснап. — След което, нагласявайки се в професионална пародия на надутата поза на морския застрахователен агент, тя изстрелва своята собствена редакция на предвидената музикална подснаперщина:
Сега в Рекс-Харингтънов-говор-песен282 тя се обръща към невидим чужденец.
— Как ви харесва Лондон? — Извъедно богао? — Ние казваме извънредно богат. Нашите английски обстоятелствени пояснения не завършват на ао. — Намирате ли, сър, множество доказателства за нашата британска конституция из улиците на световния метрополис Лондон, Лондра, Лондон? — Аз бих казала — добавя тя все още в стил подснап, — че в англичанина има съчетание на качества, една скромност, независимост, отговорност, самообладание, което човек напразно би търсил сред нациите на земята.
Създанието наближаваше Чамча, докато се освобождаваше от тези редове; междувременно разкопчавайки блузата си — и той — като мангуста пред кобра, стои замръзнал, докато тя, разголваща една добре оформена дясна гърда и предлагайки му я, посочва онова, което е нарисувала върху й, в изблик на гражданска гордост — картата на Лондон, ни повече, ни по-малко, с червен перманентен маркер, а реката в синьо. Метрополисът го призовава, но той, надавайки един напълно Дикенсов вик, си пробива път навън от антикварния магазин в лудостта на улицата.
282
Рекс Харингтън не е певец, но развива собствен маниер да „говори“ песента като звезда в мюзикъла „Моята прекрасна лейди“.