Сбъдната любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #11
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570676
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сбъдната любов». Краткое содержание книги:
Като бутна вратата, първото, което усети, бе миризмата на антисептик, която свързваше със следвоенните травми. След това звукът от проскърцващото легло на колелца в центъра на стаята и звукът от писането на компютър на Елена.
- Ще ви оставя насаме, - каза тя с мил глас, докато се изправяше.
- Благодаря – отвърна тихо той.
След като вратата се затвори зад нея, Куин отново натика тениската си, макар че нямаше нужда.
- Лукас?
Очаквайки отговора на брат си, той се огледа наоколо. Остатъците от операцията – кървавите тампони, използваните инструменти, интубиращите предмети, всичко беше изчезнало – само това застинало тяло изпод белите чаршафи, както и банката кръв, която сякаш показваше часовете, които минаваха.
- Лукас?
Куин се приближи и се загледа надолу. Човече, обикновено нямаше проблеми с кръвното налягане, но когато погледна изпитото лице на брат си, нещата наоколо се завъртяха, усети замайване, от което осъзна колко висок беше всъщност – и от колко високо щеше да падне.
Очите на Лукас се отвориха.
Сиви. И двете бяха сиви преди, бяха такива и сега.
Куин се протегна зад себе си и придърпа малък стол. Докато сядаше, не знаеше какво да прави с ръцете си, с тези ръце… с гласа си. Не беше очаквал отново да види някого от семейството си. И то това беше преди нападенията, когато го бяха изгонили.
- Как си? – какъв тъп въпрос беше това.
- Той ме … остави…
Куин се приведе по-близо, но дявол да го вземе, този слаб пресипнал глас не можеше по-силно.
- Какво?
- Остави ме… жив…
- Кой?
- … заради теб.
- За кого говориш? – трудно беше да си представи, че Омега имаше вендета срещу…
- Леш…
Когато чу името, горната устна на Куин инстинктивно се вдигна и оголи зъбите му. Шибаният им братовчед, който се бе оказал, че изобщо не им е роднина, а по-скоро преселен син на Омега. Като дете кучият му син си беше абсолютен фукльо. Като претранс в учебната програма беше направил живота на Джон Матю истински ад. А след преобразяването?
Истинският му баща го бе приветствал обратно в обятията си и резултатът беше още разруха. Леш бе повел нападенията. След като с векове Обществото на лесърите беше ловувало и се бе борило за територия с вампирите, копелето беше научило къде точно да прати убийците – и тъй като беше осиновен от семейство на аристократи, беше засегнал висшата класа.
Но очевидно татенцето и златното момче се бяха провалили. По дяволите, идеята Леш да измъчва брат му? Прииска му се просто да го убива отново и отново.
Докато Лукас стенеше и си поемаше дълбоко въздух, Куин вдигна ръка… и го потупа по рамото или нещо такова. Ала не продължи.
- Слушай, не е нужно да говориш.
Тези пронизващи сиви очи се сключиха с неговите.
- Остави ме жив… заради това,… което ти сторих…
Легнал на леглото, в очите му се заформиха сълзи и се застекоха, емоциите на брат му се разпиляха по бузите му, разкаянието се смеси с несъмнено физическа болка, както и с лекарствата за нея.
Куин трудно би помислил, че мъжа на леглото би показал нещо подобно при нормални обстоятелства. Не бяха възпитани по този начин. Етикетът преди емоциите.
Винаги.
- Бранителите на честта… - Лукас започне да плаче искрено. – Куин… толкова съжалявам… съжалявам…
Не трябва да го убиваме!
Куин мигна и се върна отново към пребиването му на онзи път, мъжете в черните наметала го обграждаха и го налагаха, докато се опитваше да опази главата и слабините си. И после вървеше напред към портите на Съдбата, за да срещне дъщеря си.
Беше странно как нещата бяха като кръговрат. И как някои лоши неща всъщност водят до хубави.
Сега Куин наистина докосна брат си, постави ръката, в която държеше кинжала, на това слабо рамо.
- Шшт… всичко е наред. Ние сме наред, всичко е наред…
Не беше сигурен дали това е истина, но какво друго да каже, след като той се срина така?
- Искаше… да ме преобрази… - Лукас си пое дълбоко въздух. – Върна ме… обратно. Събудих се в гората – неговите хора ме пребиха… правиха ми неща… слагаха ме в онази… кръв. Чаках да се върнат, но така и не стана.
- Тук си в безопасност, - само това успя да измисли вместо „Няма нужда да се тревожиш за нищо, никой няма да се докопа до теб“.