Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— И още десет империала месечно. Щяха да стигнат да наема добри възпитатели за Кесен и Ванеб вместо оня впиянчен жабок с треперещите ръце, назначен към гарнизона.
— Майнала не изглежда пречупена — каза Калам.
— О, пречупена е, и още как. Полковникът най залагаше на принудителното лечение. Едно е да я пребиеш до безсъзнание и да я оставиш да лежи месец или повече, докато се оправи, за да я почнеш отново. С един взводен знахар с дългове на комар към теб можеш да трошиш кокали преди закуска и да ти е готова за нов бой до другата заран.
— А ти през цялото това време си му отдавал изрядно чест…
Кенеб трепна.
— Не можеш да възразиш на нещо, което не знаеш, ефрейтор. Поне някакво подозрение да имах… — Той поклати глава. — Затворени врати. Селв го разбра от една перачка, дето работеше и за нас, и в домакинството на полковника. Кръв по чаршафите и други такива. Когато ми го каза, тръгнах да се разправям с него. — Лицето му се разкриви. — Въстанието ме прекъсна — по пътя попаднах на засада, а после единствената ми грижа беше да ни опазя всички живи.
— И как умря добрият полковник?
— Току-що стигна до затворена врата, ефрейтор.
Калам се усмихна.
— Ех, нищо. В такива времена виждам добре и през затворени врати.
— Тогава няма нужда да ти казвам повече.
— Като я гледам Майнала, никак не й личи — каза убиецът.
— Друг вид сила, предполагам. И защити. Свикнала е да е със Селв, с децата. Сега се е загърнала около тях като броня, също толкова студена и също толкова корава. Нейният проблем е с теб, Калам. Ти си се загърнал по същия начин, но около нея — и около всички нас.
„И тя се чувства претрупана? Може би точно така изглежда в очите на Кенеб.“
— Проблемът й с мен е в това, че тя не ми вярва, капитане.
— И защо, в името на Гуглата?
„Защото държа скрити ками. И тя го знае.“ Калам сви рамене.
— От това, което ми разказа, изглежда, че доверието не е нещо, с което би възнаградила лесно когото и да било.
Кенеб се замисли, после въздъхна и стана.
— Е, добре, стига. Трябва да поспим.
Капитанът се отдалечи бавно и легна до Селв. Калам вдиша дълбоко. „Надявам се, че смъртта ти е била бърза, полковник Трас. Хайде, прояви каприза си, скъпи Гугла, и го изплюй обратно. Ще го убия отново и Кралицата дано извърне очи — няма да бързам.“
Фидлър пълзеше по корем по каменистия склон, стиснал изпънатия арбалет пред себе си. „Онзи кучи син, Слуга, сигурно вече се разтваря в десетина стомаси. Освен ако главата му не е яхнала пика, без ушите, окачени на нечие бедро.“
Всички умения на Икариум и Маппо се бяха изпънали до предел, в единственото усилие да ги опазят живи. Вихърът, при цялата му свирепа ярост, вече не приличаше на сляпа пясъчна буря, стържеща по мъртвешка ръка. Дирите на Слуга ги бяха вкарали в нещо още по-бясно, но и по-целеустремено.
Още едно копие изхвърча откъм вихрещата се пясъчна стена с цвят на охра вляво от него и издрънча на десетина крачки от мястото, където бе залегнал. „Гневът на богинята ви прави също толкова слепи като нас, глупако!“
Бяха се озовали сред хълмове, гъмжащи от пустинните воини на Ша’ик. В това злокобно сливане на пътищата им имаше съвпадение, но като че ли и още нещо. „Сливане, и то какво. Следовниците са тръгнали да търсят жената, която са се заклели да следват. Колко лошо, че тук се сбират и други пътища.“
Далечни крясъци надвикаха гърления вой на вятъра. „Ето, хълмовете оживяха от зверове. И доста озлобени при това.“ Вече на три пъти през последния час Икариум беше успял да ги преведе покрай някой соултейкън или д’айвърс. В ход беше като че ли някакво негласно споразумение между тях — превъплъщенците не искаха да си имат никакво вземане-даване с джага. „Но фанатиците на Ша’ик… ах, сега те са добра плячка. Какъв късмет извадихме.“
Все пак според Фидлър вероятността Слуга все още да е жив изглеждаше нищожна. Безпокоеше се също така и за Апсалар и неволно се молеше — каква ирония! — божиите умения да се окажат на нужното ниво.
Пред него, долу, се появиха двама пустинни воини в кожени доспехи — тичаха в паника към дъното на каменистата клисура.
Фидлър изсъска проклятие. Държеше отсамния фланг на групата — ако минеха покрай него… Надигна арбалета.
Над двете бягащи фигури връхлетяха черни плащове. Двамата запищяха. Плащовете се изсипаха върху тях, от тях задращиха крака… Паяци, толкова големи, че се виждаха ясно дори от толкова далече. Фидлър настръхна. „Да бяхте си взели метли, приятелчета.“
Измъкна се от трапчината, в която се беше прикрил, и запълзя надясно по склона. „А ако не се върна скоро в обсега на влиянието на Икариум, май и аз ще съжаля, че не съм си взел една.“