Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Крясъците на пустинните воини заглъхнаха, било от разстоянието или заради бързия им край — дано да беше второто. Точно пред него се издигаше страната на хълмистия рид, по която — до този момент — все още личаха следите на Апсалар и баща й.
Вятърът го притискаше, докато се тътреше нагоре към върха. Почти веднага щом се добра там, видя другите — на не повече от десет крачки напред. Бяха се навели над някаква неподвижна фигура.
Фидлър изстина. „О, Гугла, защо не го направиш още по-шантаво…“
Беше си достатъчно шантаво. Млад мъж — гол и с твърде светла кожа, за да е от племенните воини на Ша’ик. Гърлото му беше прерязано, раната зееше отворена чак до прешлените. Кръв нямаше.
Фидлър бавно се наведе и Маппо се обърна към него.
— Соултейкън е според нас.
— Това е работа на Апсалар — каза той. — Виж как главата е издърпана напред и надолу, брадичката е повдигната, за да се забие острието — виждал съм го вече…
— Значи е жива — каза Крокъс.
— Както казах — изръмжа Икариум. — Баща й също.
„Дотук добре.“ Фидлър се надигна.
— Няма кръв. Кога е убит?
— Преди не повече от час — каза Маппо. — Колкото до липсата на кръв… — Той сви рамене. — Богинята на Вихъра е жадна.
Сапьорът кимна.
— Мисля отсега нататък да не се цепя от вас, ако нямате нищо против — според мен няма да си имаме повече неприятности от воините на Ша’ик — наречи го вътрешно чувство.
Маппо кимна и каза:
— Засега самите ние вървим по Пътя на Ръцете.
„И защо ли, интересно?“
Тръгнаха отново. Фидлър се замисли за няколкото пъти, когато бяха видели пустинни воини през последните дванадесет часа. Наистина отчаяни мъже и жени. Рараку беше центърът на Апокалипсиса и все пак бунтът беше обезглавен, и си оставаше така вече от доста време. Какво ли ставаше отвъд кръга от зъбери на Свещената пустиня?
„Анархия. Свирепо и стръвно клане. Вледенени сърца и милостта на хладната стомана. Дори да се поддържа илюзията, че Ша’ик е жива — а сега командват бунтовническите й пълководци, — тя не е извела армията си, за да я превърне в гръбнака на бунта. Нещо не е наред — да обявиш въстание, а после да не се появиш, за да го водиш…“
На Апсалар щеше да й се отвори доста работа, ако приемеше ролята. Уменията й на професионален убиец можеха да я опазят жива, но нямаха нищо общо с неустоимото привличане, нужно, за да предвожда армии. Командването на армии не беше кой знае колко трудно — традиционните структури го осигуряваха, както го доказваха полукомпетентните Юмруци на Малазанската империя — но да предвождаш беше нещо съвсем друго.
Фидлър можеше да се сети само за шепа хора, притежаващи това магнетично качество. Дасем Ълтър, принц К’азз Аворски на Пурпурната гвардия, Каладън Бруд и Дужек Едноръкия. „Татърсейл, ако имаше нужната амбиция. Самата Ша’ик, вероятно. И Уискиджак.“
Колкото и привлекателна да изглеждаше Апсалар, сапьорът не бе забелязал у нея толкова силно личностно присъствие. Компетентност — несъмнено. Спокойна увереност — също. Но тя определено предпочиташе да наблюдава отстрани, вместо да участва. — „Най-малкото докато не дойде мигът, в който да извади ножа. Убийците не си правят труда да наточват силата си да убеждават — защо да го правят? Ще са й нужни подходящи хора…“
Фидлър се намръщи. Вече беше приел за даденост това, че момичето ще приеме ролята, ще се съгласи да бъде втъкана във вътъка на това тъкано от богиня пано. „И ето ни нас, тичаме през Вихъра… за да стигнем навреме и да видим предреченото прераждане.“
Присвил очи срещу навяващия пясък, сапьорът загледа Крокъс. Момъкът крачеше на няколко крачки пред него, на една стъпка зад Икариум. Беше се присвил под хапещия вятър, стойката му издаваше крехкост и безсилие да понесе бремето, което бе поел. „Не му е казала нищо, преди да тръгне — оставила го е с тревогите му също толкова лесно, колкото и всички нас. Пъст е предложил на баща й да подпише договора. Но първо е отпратил него. А това предполага, че старият е съзнателен играч в целия план, съучастник в заговора. Ако бях на мястото й, щях да задам няколко трудни въпроса на старото татенце…“
Воят на Вихъра сякаш му отвръщаше със смях от всички страни.
Раната в тъканта представляваше грубо очертана врата с височина два човешки боя. Перла тъпчеше пред нея и мърмореше под нос. Лостара Юил го гледаше отегчено.
Най-после той се обърна, сякаш изведнъж сетил се за присъствието й.
— Усложнения, скъпа… Раздвоен съм.
Тя погледна накриво портала.
— Е, напуснал ли е все пак убиецът Лабиринта? Тая тук не прилича на другата…