Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
В продължение на няколко минути двамата с Джордан останахме да лежим един до друг на дъното на лодката сред отломки и падащи предмети. Чувствахме се ужасно объркани. Лявата ми вежда беше разцепена и кръвта се стичаше по лицето ми. Една от рибарските куки се бе забила в бузата на Джордан и превит от болка, той се опитваше сам да си я извади. Майк и Кейпърс лежаха неподвижно, а под главата на Кейпърс се бе разляла локва кръв. Слънцето бе още високо и набързо прецених, че трябва да е някъде към три часа следобед. Просто не можех да повярвам на скоростта, с която ни теглеше този звяр — по-бързо, отколкото с мотор. Преди да се надигна, опитах мислено да си представя колко голяма е тази манта, която в болката си скочи над нас. Сянката й затули слънцето като при затъмнение. Имаше силует на митическо животно. Изпълзях до Майк и разбрах, че е сериозно ранен. През кожата на ръката от една грозна рана стърчеше парче от счупената му кост.
— Майк! — извиках.
В същия миг чух задавен глас и видях Джордан, който ми сочеше с пръст собствената си уста и рибарската кука. Тръгнах към Джордан и натиснах кукичката така, че тя проби бузата му и се забоде в мекото месо край кътниците, откъдето вече лесно я извадих от широко отворената му уста. Бързо изтичах до малката аптечка и почистих раната със спирт. Джордан изпищя от болка.
— Здравата сме закъсали — казах.
— Помогни ми да изхвърлим Кейпърс зад борда — рече Джордан, като продължаваше да държи бузата си. — Защото тоя нафукан тъпанар ни докара това до главата.
— Не е знаел — отвърнах, докато продължавах да почиствам лицето на Джордан и се мъчех да не гледам към счупената ръка на Майк.
— Това чудовище можеше да ни убие.
— Още не е късно. Дай му малко време, и ще видиш.
— Защо метна харпуна това копеле?
— Сигурно е търсел реванш след загубата срещу марлина — предположих аз.
— Толкова ли му е акълът на тоя аристократичен задник? Лайнар такъв! Пак ти казвам, можеше и четиримата да ни убие — рече Джордан и поклати глава.
— Сигурно ще тръгнат да ни издирват — опитах се да го успокоя. — В Уотърфорд има много добра морска спасителна служба.
— Само дето няма да знаят къде да ни търсят — рече Джордан. — Нали си мислят, че ловим раци в някое от малките заливчета и преплюнчваме стари броеве на „Плейбой“. Косите им ще настръхнат, като разберат, че двутонна манта ни е завлякла на буксир в открито море.
След това сложихме по един спасителен пояс под главите на Майк и Кейпърс; и двамата продължаваха да бъдат в безсъзнание. Отидохме до носа на лодката, за да огледаме опънатото въже, което се губеше във водата на около трийсет метра пред нас. Изглежда, харпунът се бе забил надълбоко в черните мускули на плавника й, който приличаше повече на крило. Тогава ми хрумна, че и крилатата манта, като всеки изненадан от ловци горски дивеч, бяга, за да се спаси от нас, измъчвана от ужасна болка. Точно така. Мантата гледаше да се отърве от нашата лодка. Това беше повече от ясно. Ние обаче лежахме безпомощни и покрити с рани, които пареха при всеки повей на вятъра и всяко поклащане на лодката. А морето се беше разбунило.
След време често щяхме да си говорим какво е трябвало да направим през тези първи минути, но истината е, че двамата с Джордан бяхме в шоково състояние. Още не можехме да преодолеем първоначалното си стъписване от връхлетялото ни бедствие. Голямата риба продължаваше да ни тегли и ние просто се возехме, изпаднали в будистка пасивност, вцепенени пред неведомата сила на невидимото и неизразимото. Само един миг на безразсъдство ни бе хвърлил в тази опасност и ние се озовахме в ролята на безпомощни свидетели на собствената си съдба. Но освен това усещахме паниката и ужаса на гигантската манта, която пореше водите на океана заедно с острието, дълбоко забито в едното й крило. Мислехме си, че скоро ще умрем, и въпреки че седяхме един до друг с Джордан, имах чувството, че съм сам в това безумно пътуване. Дори не направихме опит да си разменим няколко утешителни думи, както се полага на братя по съдба.
В продължение на двайсет мили мантата не спря да ни тегли през надигащите се вълни, които ставаха все по-високи. От изток задуха силен вятър и мантата понамали скоростта, най-вероятно от изтощение и загуба на кръв. Помислих си дали, ако заумира, няма да ни завлече на дъното и чак тогава намерих сили да се обадя:
— Да развържем въжето, а? — казах аз, без да се обръщам към никого по-специално.