Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
— Какво е това бе? — прошепна Джордан. — Да не е син марлин?
— Не знам какво е, но знам, че ще глътне синия ти марлин на един залък. И се движи. Никога не съм виждал такова чудовище. Никога!
Прибрахме въдиците си с почти незабележимо движение на китките. Светлината падаше така, че водата изглеждаше матова, и ние не можехме да видим онова, което бе видял Майк. Когато оставихме въдиците си, коленичихме до Майк и се взряхме във водата. И пак ни се стори, като че сме заседнали върху пясъчен нанос, само дето беше най-черният пясък на света. Черното дъно под нас беше някак странно и извънземно на вид. Но аз продължавах да недоумявам какво беше паникьосало Майк. В този миг Джордан го видя и ахна от изумление.
— Господи мой небесен! — промълви той. — Джак, само не мърдай. Видях го, Майк. Видях го. Това е нещо колосално.
— Абе аз нищо не виждам — казах отчаян, като продължавах да се взирам там, където зяпаше и Джордан. Също като пейзаж от някое „магическо око“, където сърните са скрити сред листата на дърветата. Но след малко очите ми се адаптираха към мрака на водата и чак тогава видях онова, което всъщност отдавна бях гледал. Полека-лека ми стана ясно, че онова, което бях взел за пясък, диша. И не само че диша, ами беше най-грандиозната морска твар, която някога съм виждал. Не плуваше, а се носеше, така, както орелът-рибар или земеродното рибарче се носят над лагуната, преди да нападнат барбуна. Вляво забелязах лекото помръдване на крило, което сигурно тежеше един тон. Вдясно зърнах черен плавник, който за миг щръкна над водата и после пак се прибра, без дори да надипли водната повърхност.
— Виждал съм ги и преди — казах аз. — Това е гигантска манта или крилат скат. Дяволска риба. Най-голямата в света. Не са опасни, но само недей да мърдаш.
Когато бях на осем години, ме заведоха да вадим остатъците от един кораб, който се бе разбил край остров Орион по време на урагана от 1893-та. Баща ми и дядо ми решиха, че е време да извършат нещо като покръстване да ме посветят в тайните на морския риболов, за да стана и аз мъж. На връщане от това излизане в морето срещнахме цял пасаж от крилати скатове, които играеха във водния ръкав, дето отвеждаше към малкото пристанище на Уотърфорд.
Така и не разбрах дали скатовете бяха увлечени в някаква любовна игра или просто радостно лудуваха, но добре си спомням, че татко и дядо направо онемяха, наблюдавайки това сборище на гиганти. Мятаха се така ентусиазирано, че водата наоколо се разпени като при буря. Сякаш тъмните водни маси бяха ненадейно оживели и вълните танцуваха една с друга. В силуета на тези огромни животни имаше нещо демонично и зверско — тежки, масивни, с криле. Но въпреки това ми направи впечатление колко подвижни са — скокливи като спаниели и много любвеобилни в закачките си. Скачаха и се мятаха, играеха лудешки като невъзпитани деца. Океанът кипеше под тях. Цял час плавахме подире им, за да наблюдаваме загадъчната им забава в крайбрежните води на Южна Каролина. Макар и огромни, нито един от онези скатове не можеше да се сравнява по големина със съществото, което се поклащаше като черна крилата химера на един метър под нас. Може би спеше; или пък тайно ни наблюдаваше с любопитство. Устата му беше достатъчно голяма, че да ни глътне заедно с лодката наведнъж. Лодката ни, която винаги съм смятал за солиден и надежден съд, сега за пръв път ми се видя крехка и беззащитна като сал.
— Ще се опитам да хвана това маце — казах аз, след като се посъвзех. — Доколкото знам, те умират за скариди.
Посегнах към въдицата си, но Джордан сграбчи китката ми и я задържа.
— Шегувам се — рекох. — За толкова глупав ли ме смяташ?
— С това шега не бива.
И точно в този миг чухме писъка на Майк, обърнахме се и видяхме как великият Кейпърс Мидълтън бе вдигнал харпуна си високо във въздуха и със страхотна сила го заби в гигантската манта. С Джордан нямахме време да реагираме, нито дори да му извикаме. Само видяхме острието, което блесна на слънцето, изсъска във въздуха и след това всички политнахме напред, защото мантата скочи, разклати лодката и профуча под нас. Главата ми удари релинга на моторницата, а когато въпреки болката вдигнах очи, видях белия корем на мантата да се носи над нас като изгонен от рая библейски ангел на смъртта. Сред неистовите ни писъци се чу зловещото пращене на отпорен метал. Въжето на харпуна се беше оплело в мотора и докато се развиваше, рибата го откъсна с такава лекота, сякаш бе направен от пластилин. За малко да се преобърнем, а въжето мина като меч над нас. Ако в този миг някой от нас се бе изправил, със сигурност щеше да му отреже главата. Успя обаче да отнесе предното стъкло на моторницата и то без никакво усилие. В следващия миг гигантската манта дръпна лодката и тя се понесе по вълните с невероятна скорост.