Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
Докато се носехме насред океана, научихме, че жаждата подклажда кошмарите и че гладът е най-доброто мезе за халюцинациите. Жегата и слънцето наситиха крехкия ни сън с огнени пламъци. Събуждахме се по здрач, облени в пот, и с благодарност скачахме в прохладната вода чисто голи. Докато плувахме, солта щипеше напуканите ни устни и ние плюехме усилено от страха да не погълнем и една капчица вода.
Щом приключехме с нощното плуване, Джордан ни нареждаше да пуснем всички въдици във водата, въпреки че стръвта ни вече бе гранясала. Нашето търпение бе възнаградено на петата нощ, когато Кейпърс хвана един златист каранкс и всички го посрещнахме на палубата с дружно „ура“. Джордан веднага го уби, наряза го на малки парчета и се разпореди всички въдици да бъдат презаредени с прясна стръв.
— Пет дни в морето и само един пиклив каранкс — възнегодува Майк.
— Въобще не виждам смисъла на целия този риболов — подкрепи го Кейпърс. — Не можем да си хапнем риба, дори когато я уловим.
— Разбира се, че можем — отвърна му Джордан. — И това ще стане.
— Не можем да ядем сурова риба — казах аз.
— Ще изядем толкова сурова риба, колкото успеем да хванем, и дори ще ни хареса — каза Джордан и хвърли въдицата.
— Само като си помисля, и ще повърна — обади се Кейпърс. — Джордан, това не мога да го направя. Ако щеш, вярвай.
— Като прегладнееш, ще го направиш. Или като прежаднееш — увери го Джордан.
— Никога не съм могъл да ям сурови стриди — рече Майк.
— А сега ще можеш ли? — попита го Джордан.
— Сигурно да. Ще ги лапам с цели шепи — отвърна му той, след като размисли малко.
— Когато изпратиха баща ми в една база в Япония, родителите ми се научиха да ядат сурова риба. В Япония това е голям деликатес; японците се отнасят с голямо уважение към рибата, а онзи, който я нарязва, е направо артист.
— Джордан, много способно момче си, но от Мидълтън японец няма да направиш — обади се Кейпърс.
— Бас държа, че ще направя — каза му Джордан, — защото само дъвченето на сурова риба ще утоли жаждата ти. Именно водата на рибата ще ни спаси.
— Да смуча вода от бъбреците на риба! — казах аз. — Цял живот само за това съм си мечтал.
— Пригответе се психически. Това ни чака. Стоим без вода цели три дни, което означава, че вече сме започнали да умираме.
— Не можеш ли да се изразиш по-деликатно? — попита Майк.
— Добре, започнали сме да отмаляваме — рече Джордан.
— Така наистина е по-добре — казах. — Съветвам те да си подбираш думите. Не е време да откровеничиш.
— Аз ще си подбирам думите, а вие, момчета, се пригответе да пирувате със сурова риба.
Сложихме прясна стръв и хвърлихме наново въдиците. Бях се умислил, когато викът на Джордан ме сепна. Нещо сериозно се бе закачило на въдицата му. Цели десет минути продължи да се бори с него, докато най-накрая метна на палубата едно десеткилограмово парче. След това се скри от нас и внимателно го наряза на ивици. Изчака, докато съвсем се стъмни, и ни поднесе суровото рибено месо, което белееше в мрака със седефен отблясък. Месото беше полупрозрачно, чисто и слузесто.
Джордан сложи една хапка в устата си и започна бавно да дъвче, наслаждавайки се на всяка капка влага, която изсмукваше от нея. Кейпърс и Майк повърнаха по два пъти, аз — само веднъж, преди да успеем да преглътнем поне част от месото. Пречката беше чисто психологическа, но и ужасно трудна за преодоляване. Ала преди да се зазори, всеки един от нас бе успял да погълне около половин кило сурова риба. Джордан прояви голямо търпение и не вдигна ръце от нас. Дори когато започнахме вкупом да повръщаме. Събра повърнатите парченца риба, за да ни послужат за стръв.
Тази нощ уловихме още четиринайсет риби и настроението на лодката се смени: от примирение към решителност. Спахме през целия следващ ден, успокоени от факта, че сме се доверили на капитан, който, изглежда, си знаеше работата.
На следващия ден на около седемстотин метра от нас мина товарен кораб, но никой не бе чул нищо, само Джордан се бе събудил, когато образуваните от кораба вълни разклатили лодката. Всички наскачахме и викахме до прегракване, но корабът невъзмутимо изчезна зад хоризонта. Плавахме на юг, носени от течения и ветрове. Непрекъснато си говорехме за това как ще ни спасят, какви разговори ни предстоят с родителите, какви добрини ще сторим, като се приберем живи и здрави, и най-накрая си споделихме всички тайни, които бяхме заключили дълбоко в сърцата си. Времето загуби всякакъв смисъл, докато безкрайните вълни поклащаха лодката ни в монотонен ритъм. Изпитите ни лица бяха белязани от знака на изтощението: страните ни ставаха все по-хлътнали, кожата на лицето — все по-черна, а погледът ни напразно блуждаеше, търсейки спасение сред пълното равнодушие на величествения и невъзмутим океан.