Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
Той вече не изглежда като син на Елизабет. Чистата красота на семейния профил, профила на нашата фамилия, е заличена от тлъстината по бузите и брадичката му. Ясно оформените ѝ черти са замъглени в подпухналото лице на скъпия ѝ принц Хари. Очите му изглеждат по-малки заради месестите бузи, устата му, някога подобна на розова пъпка, сега толкова често е неодобрително присвита, че изглежда зъл. Той все още е хубав мъж, това лице все още е красиво, но изражението не е красиво. Изглежда дребнав, изглежда себичен. Нито майка му, нито който и да е от нашия род някога е бил дребнав. Те бяха крале и кралици с размах на мисълта; този техен потомък, макар да се облича така пищно, макар да се представя като толкова могъщ, всъщност е — под подплънките, под тлъстината — малък човек, със злобата и отмъстителността на малък и незначителен човек. Бедата ни, бедата на двора, бедата на страната, е че дадохме на този дребнав и ограничен грубиян властта на папа и армията на крал.
— Изглеждате много мрачна, лейди Поул — подхвърля ми Никълъс Кару.
Моментално отмествам поглед от краля и се усмихвам.
— Бях на мили оттук — казвам.
— Всъщност, познавам една личност, за която ми се иска да беше на мили оттук тази вечер — казва той тихо.
— О, така ли?
— Мога да ви помогна със спасяването ѝ — казва той сериозно.
— Не можем да говорим за това сега — казвам. — Не и след днешния ден.
Той кимва.
— Ще дойда в покоите ви след закуска утре, ако мога.
Чакам, но той не идва. Не мога да допусна да ме видят, че го търся, така че излизам на езда с дамите от свитата на кралицата, и когато се срещаме с господата за пикник край реката, сядам на масата на дамите и хвърлям бегъл поглед към двора. Веднага виждам, че той не е там.
Мигновено се оглеждам за Монтагю. Кралят е на най-горната маса, кралица Джейн — до него. Той е шумен, смее се, поръчва още вино и хвали главния готвач; пред него има огромно блюдо пай с месо, и той яде месото от вътрешността с дългата златна лъжица за сервиране, протяга я към Джейн и покапва със сос хубавата ѝ рокля. В миг забелязвам, че Монтагю го няма. Не е на най-горната маса, нито с другите благородници от личните покои на краля. Чувствам как потта боцка под мишниците ми и се смразява. Гледам младите мъже — може би около дузина на брой — и си помислям, че липсват и други, не само Монтагю и Кару, но не мога веднага да видя кой отсъства. Това ми напомня за онзи предишен случай, когато търсех Монтагю, и Томас Мор ми каза, че е отпратен в изгнание. Сега Томас Мор си е отишъл завинаги, а аз отново не зная дали синът ми е в безопасност.
— Търсите сина си.
Джейн Болейн, седнала срещу мен, набожда на вилицата си парче печено месо и гризва крайчето му, изящно като френска принцеса.
— Да, очаквах да е тук.
— Не е нужно да се тревожите. Конят му окуця и той се върна — казва Джейн, без да я питам. — Не мисля, че е отведен заедно с другите.
Забелязвам леката ѝ, дразнеща усмивка.
— Какви други? — питам. — Какво говорите?
Тъмните ѝ очи са ясни и бистри.
— Нима не знаете — отведоха Томас Чейни и Джон Ръсел за разпит. Лорд Кромуел смята, че са заговорничели да насърчат лейди Мери да се противопостави на баща си.
— Това не е възможно — казвам студено. — Те са предани служители на краля, а това, което описвате, би било държавна измяна.
Тя поглежда право към мен, красивите ѝ тъмни очи проблясват дяволито.
— Предполагам, че би било. Но във всеки случай, има и по-лошо.
— Какво може да е по-лошо от това, лейди Рочфорд?
— Никълъс Кару е арестуван. Бихте ли помислили, че е предател?
— Не знам — казвам глупаво.
— А също и вашата приятелка, която служеше на лейди Мери във вашето домакинство, съпругата на шамбелана, вашата приятелка лейди Ан Хъси! Арестуваха я за заговор и я отведоха в Тауър. Боя се, че ще арестуват всички, които се гордееха, че са приятели на лейди Мери. Моля се никой да не подозира вас.
— Благодаря ви за молитвите — казвам. — Надявам се никога да нямам нужда от тях.
Същата вечер Монтагю идва в покоите ми преди вечеря, аз се приближавам до него и облягам чело на рамото му.
— Прегърни ме — казвам.
Той винаги е стеснителен с мен. Джефри е винаги готов да ме притисне в силна прегръдка, но Монтагю винаги е по-сдържан.
— Прегърни ме — повтарям. — Днес се изплаших много.