Кралица на въздух и мрак [bg]

Стиснала дръжката на Мелартак, Ема го стовари върху плочата. Острието я строши и тя политна назад в облак от прах и могъщество.

Разкъсана е — помисли си. — Връзката е разкъсана.

Вече не усещаше нито радост, нито облекчение. Единствено страх, докато един глас прошепваше името й: „Ема, Ема, как можа?“.

Обърна се и видя Джем в одеждите си на Мълчалив брат. Червено петно бавно се разливаше по гърдите му. Свлече се и тя изкрещя…

— Ема, говори с мен. Ти си добре. Джулиън е добре.

Кристина звучеше така, сякаш всеки миг ще се разплаче.

Ема знаеше, че е в легло, но имаше чувството, че масивни вериги са оковали ръцете и краката й. Бяха прекалено тежки. Около нея се издигаха и спадаха гласове, разпозна този на Марк, както и гласа на Хелън.

— Какво е станало с тях? — попита Хелън. — Появиха се само няколко секунди след вас, но в съвсем различни дрехи. Не разбирам.

— Нито пък аз. — Марк звучеше отчаян. Ема почувства как я погали по косата. — Ема, къде бяхте?

Ема стоеше пред сребърното огледало и се взираше в отражението си: бледа коса, кожа, покрита с руни, всичко това й беше познато, ала очите й имаха убития червен цвят на луната в Туле.

В следващия миг пропадаше през вода. Зърна огромните чудовища на дълбините с акулени перки и змийски зъби, а после видя Аш да се издига във водата, черните му крила, проблясващи в златно и сребристо… и чудовищата се отдръпнаха в страх.

Събуди се с дрезгав вик, борейки се с водораслите, които я теглеха надолу, в дълбините на водата… и осъзна, че се бори с чаршафите, оплетени около тялото й. Падна назад, мъчейки се да си поеме въздух. Ръце легнаха върху раменете й, а после отметнаха косата й назад, мек глас изричаше името й.

— Ема — каза Кристина. — Ема, всичко е наред. Това е просто сън.

Ема отвори очи. Намираше се в стаята си в Института, боядисана със синя боя, с познатата рисунка на стената — лястовици, летящи над кулите на замък, слънчева светлина струеше през отворените прозорци. До ушите й достигаше шумът на морето, музика долиташе от друга стая.

— Кристина — прошепна Ема. — Толкова се радвам, че си ти.

Кристина изхълца и се хвърли на врата й, прегръщайки я с всичка сила.

— Толкова съжалявам — каза. — Толкова съжалявам, че си тръгнахме от Земите на феите без теб, не можех да мисля за нищо друго. Никога, никога не биваше да те оставям…

Сякаш от много далече, Ема си спомни Двора на тъмните феи. Пламъците, отрязали пътя им към Кристина и останалите, как й беше кимнала в знак да спаси себе си, другите.

— Тина! — възкликна тя, потупвайки приятелката си по гърба. Гласът й беше дрезгав, гърлото й дращеше. — Всичко е наред, аз ти казах да вървиш.