В капана на времето [bg]

— Сигурно имаш задник на коза — отбелязах аз. — Как лежиш така на голата земя? — Разсъблечена като него, аз се настаних удобно на дебелото наметало, което беше постелил за мен.

Сви рамене, затворил очи под топлото следобедно слънце. Светлината го позлатяваше, караше го да сияе червеникавозлатист на фона на тъмните груби треви под него.

— Ами, така. — От толкова близо чувах дишането му над тихия вой на вятъра, който бръснеше скалите над нас.

Обърнах се по корем, облегнах брадичка на скръстените си ръце и се вгледах в него. Беше широк в раменете и тесен в бедрата, с дълги, мощни крака, по които се очертаваха мускулите, напрегнати дори когато лежеше. Лекият топъл бриз рошеше вече изсъхващите меки косъмчета с цвят на канела под мишниците му и меднозлатистите над китките му — там, където изчезваха под главата му. Вятърът беше приятен, защото слънцето още пламтеше по раменете и прасците ми.

— Обичам те — казах тихо, не за да ме чуе, а просто защото ми беше хубаво да го изрека.

Той обаче чу и устата му се изви леко в усмивка. Претърколи се по корем на наметалото до мен. По гърба и задника му бяха полепнали стръкчета трева. Изтърсих нежно едно и кожата му настръхна под допира ми.

Наведох се да го целуна по рамото, да се насладя на топлия аромат на кожата и на леко соления ѝ вкус.

Вместо да ме целуне обаче, той се отдръпна, подпря се на лакът и се вгледа в мен. В изражението му имаше нещо непонятно, което ме притесни.

— За какво мислиш? — Прокарах пръст по вдлъбнатината на гръбнака му. Той се отдръпна и пое дълбоко дъх.

— Ами чудех се… — започна, после спря. Гледаше надолу и си играеше с едно малко цвете, щръкнало сред тревата.

— Какво се чудиш?

— Какво ли е било… с Луи?

Стори ми се, че сърцето ми спира за миг. Знаех, че кръвта се е смъкнала от лицето ми, защото устните ми изтръпнаха и едва продумах:

— Какво… е… било?

Той вдигна очи и направи неуспешен опит да се усмихне.

— Ами, все пак той е крал. Някак си очакваш да е… различно. Нали знаеш… може би специално?

Усмивката изчезна и лицето му пребледня като моето. Пак гледаше надолу, избягваше потресения ми поглед.

— Може би се питам дали… дали е по-различен от мен? — Видях го да прехапва устна, сякаш искаше да спре думите, но беше вече твърде късно.

— Как разбра, по дяволите? — Бях замаяна и уязвима, претърколих се по корем и се притиснах към земята.

Той поклати глава. Зъбите му още се впиваха в долната устна. Когато най-сетне я освободи, по нея останаха дълбоки червени следи.

— Клеър — рече тихо. — О, Клеър! Ти ми се отдаде цялата още в самото начало, не скри нищо от мен. Никога не си крила. Когато те помолих да бъдеш честна с мен, ти казах, че не умееш да лъжеш. Когато те докосвах… — Ръката му легна на задника ми и аз потрепнах, не го очаквах.

— Откога те обичам? — попита много тихо. — От година? Откакто те срещнах. И колко пъти съм любил тялото ти — стотици, нали? — Пръстът му ме докосна нежно като пеперудени крачка, проследи линията на ръката и рамото и се плъзна по ребрата ми, докато не потреперих и се обърнах към него.