Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Русо се повдигна на пръсти и сложи ръка пред очите си вместо козирка.
— Да, мисля, че съглеждам една малка и нова къщичка.
— Тогава да вървим там — подкани ги господин Дьо Жюсьо, — а и нищо не пречи да събираме растения пътьом.
— О, трябва да кажа, че вашият племенник е по-запален естественик от вас. Аз събирах веднъж растения с него в гората на Монморанси. Имаше малко хора. Той намираше много растения, знаеше как да ги бере и обясняваше свойствата им.
— Вижте какво, той е млад. Трябва тепърва да си създава име… Да не си нанасяме обиди, философе! Вижте, какво красиво plantago nonanthos178. Има ли такива в гората на Монморанси?
— Бога ми, не! — каза Русо очарован. — Напразно го търсих сам, Турнфор ме уверяваше, че има. Наистина е чудесно. Всъщност как се нарича този павилион?
— Капан за мишки — каза господин Дьо Жюсьо, като припомни измисленото от господин Дьо Сартин име.
— А на кого принадлежат тази гора, сенчестите дървета и земите наоколо?
— Познавам всички тук. Не съм съвсем сигурен дали този павилион е на госпожа Д’Егмон или на госпожа Дьо Мирпоа, или… Бога ми, не знам. Но най-важното е, скъпи ми философе, вие ще се съгласите с мен, допускам, че там ще намерим хляб, плодове и гъши пастет.
Добродушният тон, с който господин Дьо Жюсьо произнесе тези думи, разпръсна облака от съмнения, който беше надвиснал над Русо. Философът изтупа праха от краката си, потърка ръце, а господин Дьо Жюсьо пръв пое по покритата с мъх пътечка, която, закриляна от сянката на кестеновите дървета, се виеше към самотната лятна къщичка. След него пое и Русо, който все още се взираше из тревата.
Жилбер отново беше станал последен. Той мечтаеше само за Андре и обмисляше по какъв начин би могъл да я вижда, когато тя отиде в Трианон.
76.
Капанът за философи
На върха на хълма, който тримата ботаници изкачиха доста мъчително, се издигаше малък дървен заслон — с грапави борови греди с остри върхове, каквито често се срещат на село.
Не се виждаше никакъв прислужник, а върху порцеланов поднос вдигаха апетитна пара суджуци и наденички от Нантер, а в съседство с тях, до прекрасната сметана от Марли, имаше кайсии и сливи от Люсиен. Върху покритото с лозови листа панерче се усмихваха свежи ягоди. Малко по-настрани, до ослепително блестящо прясно масло, лежаха черен селски хляб и хляб от най-фино бяло брашно, които доставят удоволствие на гражданина с изнежен стомах. Закуската накара Русо да ахне от възхищение. Той беше философ, но и гастроном. Скромният му вкус в това отношение не отговаряше на добрия му апетит.
— Чия е тази трапеза? — попита Русо с усмивка, която издаваше едновременно и смущение, и добро настроение. — Може би сме у добри духове?
Като каза тези думи, той си отряза дебел резен черен хляб и подаде хляба и ножа на ученика си. Захапа средата и взе от една чиния две сливи. Жилбер все още се колебаеше.
— Хайде, хайде! — подкани го Русо. — Иначе феите ще се обидят, като видят вашата въздържаност. Ще помислят, че този пир ви се струва беден.
— Или недостоен, господа — чу се звънък глас и на прага на павилиона се появиха две хванати под ръка жени — свежи и красиви. С усмивка на уста те направиха знак на господин Дьо Жюсьо да спре с поклоните си.
Русо се обърна — в едната си ръка държеше нахапания резен хляб, а в другата — начената слива. Той видя двете богини, или поне двете жени му се сториха като богини с красотата и младостта си. После се залюля от смущение и стреснато ги поздрави.
— О, госпожо графиньо! — провикна се господин Дьо Жюсьо. — Вие, тук?! Каква приятна изненада!
— Добър ден, скъпи ботанико! — поздрави фамилиарно едната от двете дами с непринуденост и царствена грация.
— Позволете ми да ви представя господин Русо — каза Жюсьо, като улови философа за ръката, с която той държеше черния хляб.
Жилбер също беше видял дамите и ги беше познал. С широко отворени очи, блед като смъртта, той беше обърнал глава и гледаше през прозорците на павилиона с тайната мисъл да скочи през някой от тях.
— Добър ден, малки ми философе — каза другата дама на слисания Жилбер, като леко го докосна по бузата с розовите си пръсти.
Русо видя и разбра всичко — той без малко не се задуши от гняв. Ученикът му познаваше тези две жени, а и те го познаваха! Жилбер без малко не припадна.
— Не познавате ли госпожа графинята? — обърна се Жюсьо към Русо.
— Не — отговори Русо с глупав вид. — Струва ми се, че се срещаме за първи път.
— Госпожа Дю Бари — допълни Жюсьо.
Русо подскочи така, сякаш беше стъпил върху въглени.
178
Plantago nonanthos — вид живовляк — бел.прев.