Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

76.

Капанът за философи

На върха на хълма, който тримата ботаници изкачиха доста мъчително, се издигаше малък дървен заслон — с грапави борови греди с остри върхове, каквито често се срещат на село.

Не се виждаше никакъв прислужник, а върху порцеланов поднос вдигаха апетитна пара суджуци и наденички от Нантер, а в съседство с тях, до прекрасната сметана от Марли, имаше кайсии и сливи от Люсиен. Върху покритото с лозови листа панерче се усмихваха свежи ягоди. Малко по-настрани, до ослепително блестящо прясно масло, лежаха черен селски хляб и хляб от най-фино бяло брашно, които доставят удоволствие на гражданина с изнежен стомах. Закуската накара Русо да ахне от възхищение. Той беше философ, но и гастроном. Скромният му вкус в това отношение не отговаряше на добрия му апетит.

— Чия е тази трапеза? — попита Русо с усмивка, която издаваше едновременно и смущение, и добро настроение. — Може би сме у добри духове?

Като каза тези думи, той си отряза дебел резен черен хляб и подаде хляба и ножа на ученика си. Захапа средата и взе от една чиния две сливи. Жилбер все още се колебаеше.

— Хайде, хайде! — подкани го Русо. — Иначе феите ще се обидят, като видят вашата въздържаност. Ще помислят, че този пир ви се струва беден.

— Или недостоен, господа — чу се звънък глас и на прага на павилиона се появиха две хванати под ръка жени — свежи и красиви. С усмивка на уста те направиха знак на господин Дьо Жюсьо да спре с поклоните си.

Русо се обърна — в едната си ръка държеше нахапания резен хляб, а в другата — начената слива. Той видя двете богини, или поне двете жени му се сториха като богини с красотата и младостта си. После се залюля от смущение и стреснато ги поздрави.

— О, госпожо графиньо! — провикна се господин Дьо Жюсьо. — Вие, тук?! Каква приятна изненада!

— Добър ден, скъпи ботанико! — поздрави фамилиарно едната от двете дами с непринуденост и царствена грация.

— Позволете ми да ви представя господин Русо — каза Жюсьо, като улови философа за ръката, с която той държеше черния хляб.

Жилбер също беше видял дамите и ги беше познал. С широко отворени очи, блед като смъртта, той беше обърнал глава и гледаше през прозорците на павилиона с тайната мисъл да скочи през някой от тях.

— Добър ден, малки ми философе — каза другата дама на слисания Жилбер, като леко го докосна по бузата с розовите си пръсти.

Русо видя и разбра всичко — той без малко не се задуши от гняв. Ученикът му познаваше тези две жени, а и те го познаваха! Жилбер без малко не припадна.

— Не познавате ли госпожа графинята? — обърна се Жюсьо към Русо.

— Не — отговори Русо с глупав вид. — Струва ми се, че се срещаме за първи път.

— Госпожа Дю Бари — допълни Жюсьо.

Русо подскочи така, сякаш беше стъпил върху въглени.