Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Онова лято той учеше в Ружмон — село, съседно на това, в което тя завършваше училище — уж за да учи френски. Това стана, след като Шаразад си беше заминала. Срещна го в Зоненхоф — грееше се на слънце и се любуваше на красотата на Гщаад сред чашата, образувана от планините. Тогава той беше на деветнадесет, а тя преди три дни беше навършила седемнадесет. Цялото лято те се разхождаха в планините — така красиви, така примамливи, — обикаляха върховете и горите, плуваха в потоците, играеха и се любеха безразсъдно високо над облаците.
„Повече облаци, отколкото имаше в главата ми“ — припомни си тя в унес — онова лято умът й наистина хвърчеше в облаците. После, през есента, той й съобщи: „Съжалявам, но трябва да тръгвам, връщам се в университета, но ще дойда за Коледа“. И не дойде. А много преди Коледа тя разбра, че е бременна. Там, където имаше пълно щастие, сега имаше срам и мъка. Беше ужасена от това, че в училището могат да разберат, защото тогава трябваше да съобщят на майка й и на баща й. В Швейцария беше забранено да се прави аборт без съгласието на родителите, затова отиде оттатък границата — в Германия, където всичко се уреди без много формалности. Там откри любезния доктор, който я успокояваше непрекъснато. Имаше само малка трудност, докато вземе пари назаем, иначе всичко мина бързо и без усложнения. Беше все още влюбена в Джони. После, на следващата година, завърши училището и се върна в Табриз. Всичко си остана тайна. Но мащехата й някак си разбра. „Сигурно сестра ми Нажуд ме предаде, нали тя ми даде назаем парите?“ После и баща й научи.
Цяла година живя като забодена с игла пеперуда. После й простиха — успяха някак си да се примирят. Помоли да я изпратят в университета в Техеран. „Съгласен съм, при условие че се закълнеш в Бога — никакви истории, абсолютно подчинение и ще се омъжиш само за онзи, когото избера аз“ — заяви ханът.
Азадех показа отличен успех и стана първенец в курса. После подаде молба за Учителския корпус — търсеше повод да се измъкне от двореца. „Съгласен съм, но само в нашите земи. Имаме предостатъчно села, в които да работиш“ — каза баща й.
Много мъже от Табриз искаха да я вземат за жена, но той все отказваше, срамуваше се от нея. После се появи Ерики.
— Какво ще стане, когато този чужденец, този… този прост, вулгарен, невъзпитан, вярващ в духове варварин, който не говори нито дума фарси или турски, не знае нищо за нашите обичаи или история, или за това, как да се държи в цивилизовано общество, чийто единствен талант се състои в това, че може да изпие огромни количества водка и да управлява хеликоптер — когато той открие, че не си девствена, че си омърсена, развалена, а може би разрушена отвътре завинаги?
— Вече му казах, татко — обясни тя през сълзи. — Както и това, че без твоето разрешение не мога да се омъжа.
После дойде нападението върху двореца, за малко да убият баща й, а Ерики се прояви като воин отмъстител от древните книги. Получи разрешение да се омъжи — още едно чудо. Ерики разбира — още едно чудо. Но ето, че още нямаше дете. „Старият доктор Нът казва, че съм съвсем нормална и трябва да бъда търпелива. С Божията помощ скоро ще се сдобия със син и този път ще има само щастие, както е при Шаразад — толкова е красива с прекрасното си лице, гърди и бедра, а косата и кожата й са нежни като коприна.“
Азадех почувствува мекотата на тялото на приятелката си под пръстите си и това я изпълни със задоволство. Разсеяно започна да я гали, остави се да бъде потопена в топлината и нежността й. „Благословени сме да бъдем жени — помисли си тя, — да можем да се къпем заедно и да спим заедно, да се целуваме и докосваме, без да чувстваме вина.“
— Ах, Шаразад — промълви тя и се предаде съвсем, — колко те обичам.
В стария град: 7,52 вечерта.
Мъжът бързаше през покрития със сняг площад близо до древната джамия на Мехрид. Влезе през главната порта на големия покрит пазар — от вледеняващия студ попадна в топлия, пълен с хора, познат полумрак. Беше към петдесетгодишен, пълен, запъхтян от бързането, с накривена астраганена шапка и скъпи дрехи. Тежко натоварено магаре препречи пътя му в тесния проход и той изруга, отдръпна се, за да могат животното и господарят му да се проврат покрай него, после отново забърза, зави наляво, после излезе на улицата на продавачите на дрехи.
„Спокойно — отново и отново си повтаряше той, а гърдите и крайниците го боляха. — Сега си в безопасност, не бързай.“ Но ужасът му отново надделя над съзнанието и все още в паника, той ускори крачките си и изчезна в огромния лабиринт. По петите го следваха група въоръжени Зелени ленти. Те не бързаха.