Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Искам Ерики да се върне — обади се Азадех.
— Няма да се забави, има още много време, мила. Вечерята няма да започне преди девет, така че имаме почти два часа, за да се приготвим. — Шаразад отвори очи и положи ръка върху стройните бедра на Азадех, наслаждавайки се на докосването. — Не се тревожи, мила Азадех, ще се върне скоро твоят червенокос великан! И не забравяй, че ще бъда при родителите си, така че ще можете заедно да си тичате голи цяла нощ. Наслаждавай се на ваната, бъди щастлива и припадни, когато той се върне. — Засмяха се едновременно. — Вече всичко е чудесно, ти си в безопасност, всички сме в безопасност — с Божията помощ имамът победи и Иран е в безопасност и е свободен.
— Бих желала да вярвам в това. Бих желала да вярвам в това като теб — отвърна Азадех. — Не мога да ти опиша колко ужасни бяха онези хора от барикадата на пътя — сякаш се задушавах от омразата им. Защо трябва да ни мразят — мен и Ерики? Какво сме им направили? Абсолютно нищо, и все пак ни мразят.
— Не мисли за тях, скъпа. — Шаразад се прозина. — Всички левичари са луди — обявяват се за мюсюлмани, а в същото време са марксисти. Те са против Бога и затова са прокълнати. А селяните? Селяните са необразовани, както твърде добре знаеш, и повечето от тях са прости. Не се безпокой — това е минало, всичко ще бъде по-добре, ще видиш.
— Надявам се, о, как се надявам да си права. Не искам да бъде по-добре, а просто както си беше — нормално, както винаги си е било.
— О, ще бъде. — Шаразад се чувствуваше толкова доволна, водата беше така копринено гладка, топла и я обгръщаше като майчина утроба. „Само още три дни — помисли си тя, — за да сме сигурни, и тогава Томи ще каже на татко, че да, разбира се, че той иска синове и дъщери, а после, на другия ден — великия ден — аз ще знам със сигурност, макар че съм сигурна и сега. Нали винаги съм била толкова редовна? После ще мога да дам на Томи моя Божи дар и той ще бъде толкова горд…“ — Имамът върши Божието дело. Може ли то да не бъде добро?
— Не знам, Шаразад, но никога в нашата история моллите не са били достойни за доверие — само едни паразити на гърба на селяните.
— Ах, сега е друго — каза й Шаразад, без желание да обсъжда такива сериозни въпроси. — Сега имаме истински водач. Сега за пръв път той владее положението в Иран. Не е ли той най-набожният от всички хора, най-ученият и в исляма, и в правото? Не върши ли той Божието дело? Не постигна ли невъзможното, като изгони шаха и корумпираните му хора, като не позволи на генералите да направят преврат заедно с американците? Татко казва, че сега сме в безопасност повече от всякога.
— Така ли? — Азадех си спомни Ракоци в хеликоптера и неговите думи за Хомейни и разходката му назад в историята. Знаеше, че той говори истината, голямата истина, а тя се нахвърли с нокти върху него, ненавиждаше го, искаше той да умре, защото разбираше, че той би използвал простодушните молли, за да зароби всички останали. — Ти искаш да бъдеш управлявана от законите на исляма от времето на Пророка — отпреди повече от хиляда и петстотин години — задължителен чадор, загуба на трудно завоюваните ни права на гласуване, работа и равенство?
— Не искам нито да гласувам, нито да работя, нито да бъда равна — как може една жена да бъде равна с мъжа? Просто искам да бъда добра съпруга на моя Томи, а в Иран предпочитам на улицата да нося чадор. — Шаразад деликатно прикри още една прозявка, беше сънена от топлината. — Иншаллах, мила Азадех. Разбира се, всичко ще бъде като преди, а татко казва — и още по-чудесно, защото сега ние сме господари на себе си, на нашата земя, нашия нефт и всичко в земята ни. Няма противни чужденци генерали или политици, които да ни презират, няма го лошият шах и отсега нататък ние всички ще заживеем щастливо — ти с твоя Ерики, аз с моя Томи и ще имаме много, много деца. Как другояче може да бъде? Бог е с имама и с нас! Голям късмет имаме. — Шаразад й се усмихна и с обич положи ръце върху бедрата на приятелката си. — Толкова се радвам, че остана с мен, Азадех. Струва ми се, че си в Техеран от сто години.
— Да. — Те бяха приятелки от много години. Първо в Швейцария, където се запознаха в училището, високо в планините, макар че Шаразад остана само един срок — беше се почувствувала нещастна далеч от семейството си и от Иран, — а по-късно в университета в Техеран. И сега, за малко повече от година, понеже и двете се бяха омъжили за чужденци от една и съща компания, те се сближиха още повече, повече от сестри, помагайки си една на друга да се приспособят към нравите на чужденците.