Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Следобед двете приятелки се върнаха в апартамента на Шаразад пеша, увити в чадорите. Нямаше проблеми, всички мъже се отнасяха към тях с уважение. Пазарът беше пълен с хора, но почти нямаше какво да се купи, макар че всеки търговец обещаваше изобилие от стоки, готови да пристигнат с камион, влак или самолет — пристанищата били задръстени от стотици кораби, натоварени със стока. На улицата хиляди хора вървяха в различни посоки и името на Хомейни беше в устата на всички с напевното „аллах-ул акбар“, почти всички мъже и момчета бяха въоръжени, само старците не. На някои места Зелените ленти ръководеха движението вместо полицията. Правеха го по рискован и любителски начин или просто стояха с агресивен вид. На други места имаше полиция както обикновено. Два танка, карани от войници, преминаха с грохот, натоварени с гроздове гвардейци и цивилни, които махаха на пешеходците.
Въпреки това под маската на радостта всички бяха напрегнати, особено жените, обвити в своите покривала. Азадех и Шаразад завиха зад един ъгъл и видяха група младежи, които бяха обградили тъмнокоса жена, облечена в западни дрехи. Подиграваха й се, подхвърляха обидни думи и правеха неприлични знаци, а няколко от тях се бяха разкопчали и размахваха членовете си срещу нея. Жената беше тридесетгодишна, облечена прилично — със сако върху полата, дълги крака и дълга коса под малка шапчица. После към нея се доближи един мъж, проправяйки си път през тълпата. Той веднага се развика, че били англичани и трябвало да ги оставят на мира, но мъжете не му обърнаха никакво внимание, отблъснаха го и пак се струпаха около жената. Тя стоеше сред тях вцепенена от ужас.
Шаразад и Азадех не можеха да заобиколят тълпата, която бързо се разрастваше и ги обграждаше, и бяха принудени да стоят и да гледат. После пристигна един молла, нареди на тълпата да се разпръсне и произнесе пред чужденците цяла тирада, че трябва да се подчиняват на ислямските обичаи. Когато стигнаха вкъщи, и двете се чувстваха уморени и някак омърсени.
— Би трябвало ние, жените, да организираме протести, преди да е станало твърде късно. Добре ще е да излезем на улиците без чадори или фереджета, да се защитим пред моллите — ние не сме робини, имаме права и дали ще носим чадор или не, зависи от нас, а не от тях.
— Ами да! Все пак ние също помогнахме за спечелването на победата! — Шаразад се прозя, полузаспала. — О, толкова съм уморена.
Азадех с празен поглед наблюдаваше пукането на мехурчетата пяна. Водата вече беше по-гореща, а сладкият аромат на парата — много приятен. Тя се наклони напред за миг и поглади пяната по гърдите и раменете си.
— Странно, Шаразад, но аз съм доволна, че днес носех чадор — онези мъже бяха толкова противни.
— Мъжете на улицата винаги са такива, скъпа. — Шаразад отвори очи и погледна златистата й блестяща кожа и щръкналите зърна на гърдите. — Толкова си прекрасна, Азадех.
— Благодаря ти, но ти си, по-хубава. — Азадех сложи ръка върху корема на приятелката си и я погали. — Ще ставаш майка, нали?
— О, наистина се надявам. Още три дни и после ще знам със сигурност. — Шаразад въздъхна, затвори очи и отново се отдаде на топлината. — Не мога да си представя как ще се чувствам като майка. Вие с Ерики кога смятате да имате деца?
— След една-две години. — Азадех изрече спокойно тази лъжа, която беше повтаряла вече много пъти. Дълбоко в себе си изпитваше страх, че не може да има деца, защото, откакто беше женена, не беше използвала противозачатъчни средства и с цялото си сърце от самото начало искаше да има дете от Ерики. Винаги я преследваше един и същ жесток кошмар: че абортът й е отнел всички шансове за деца, колкото и да беше се опитвал да я успокои германският доктор. „Как може да съм била толкова глупава?“
„Толкова просто. Бях влюбена. Бях на седемнадесет и бях влюбена, о, колко дълбоко влюбена. Не както в Ерики, за когото с радост бих дала живота си. С него любовта е истинска и завинаги, нежна, страстна и сигурна. С моя светлоок Джони беше като сън.
Къде ли си сега, какво ли правиш, все така висок и рус, със синьо-сивите си очи — истински англичанин! Дали си се оженил? Колко ли сърца си разбил, както разби моето, мили мой!“