Сенките

- Сол - каза той. - Сол, трябва ми...

Гласът му беше като кларинет с развален платък. Но разбира се, той говореше на кралицата си... от колко време? Толкова много молитви, а най-странното бе, че изобщо си ги бе спомнил, въпреки че не ги бе изричал, нито чувал от...

Какво всъщност правеше тук? А после видя черната торба, която Ай Ем му протягаше, и си спомни.

Толкова лесно бе да се свлече на пода, а коленете му поеха удара, който би трябвало да е силен, но той дори не го усети. Отметна глава назад, излъчвайки гърди, при което раните върху гърдите му зейнаха още по-широко, отваряйки се наново, обливайки го в кръв.

- Готов ли си? - попита Ай Ем, застанал над него.

Той издаде звук, който дори в собствените му уши би могъл да бъде и „да“, и „не“... и нещо съвсем друго. Ала позата му беше достатъчно красноречива.

Дъхът изригна от продраното му гърло, когато солта се посипа със съскане от торбата и се разля по ключицата му. Струята носеше със себе си пареща болка, толкова силна, че сърцето му подскочи в гърдите, а дробовете му се свиха конвулсивно... и все пак той я понасяше безропотно, казвайки си, че го прави заради Селена.

След като това свършеше, завинаги щеше да бъде белязан за нея.

Същото, предполагаше той, се случваше и в церемонията на обвързването... само дето неговата жена вече не беше тук. И в този свещен ритуал, преобърнат наопаки, нямаше нищо странно, че вместо огромна радост, той изпитваше единствено смазваща скръб; вместо да се слее с нея, той отбелязваше самотата си без нея.

Когато в торбата не остана нито зрънце сол, Трез не помръдна от мястото си - по свой избор и по принуда. По принуда, защото мускулите на гърба и раменете му се бяха схванали, може би в солидарност с неговата жена, ала по-вероятно, защото беше стоял приведен през последните десет - или пък бяха петнайсет? - часа. По свой избор, защото колкото и да ненавиждаше ритуалите, тъй като те крещяха оглушително „тя е мъртва“, не искаше да свършват.

Всеки отминал миг, всяка минута, изтекла в тази нова реалност, бе стъпка, която го отдалечаваше от нея. Много скоро, нанизани една след друга, те щяха да се превърнат в нощи, седмици, месеци... и отлитащото време щеше да измерва неговата загуба.

Да го отдалечава от нея.

Докато й отдаваше последни почести, част от ума му отново и отново разиграваше всичко случило се. Облечената в черно фигура, дошла за него в клуба. Селена, която той бе вдигнал от яркозелената трева в онова място. Как се бяха борили за живота й, когато я бе донесъл тук първия път. И как бе рухнала в стаята на Ай Ем.

Първото, което щеше да направи, след като приключеше с последната част на ритуалите, бе да се втурне горе, за да види точно къде се бяха отпуснали коленете й върху килима.

- Кажи на Фриц да не пуска прахосмукачка - избъбри той.

- Какво?

Заповяда си да вдигне глава и да отвори очи.

- Кажи на Фриц да не пуска прахосмукачка в твоята стая.

- Добре. - Думата бе изречена с успокоителния тон, с който биха се обърнали към някого, който се кани да скочи от небостъргач. - Добре.