Сенките
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #13
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Сенките». Краткое содержание книги:
Факлата, с която щяха да подпалят кладата, идваше от Гробницата. Ви се бе дематериализирал до там и бе взел една от многото факли по стените на голямата зала, което бе още един начин да почетат сянката и неговата загуба. Когато Трез най-сетне се изправи и слезе по стъпалата, Тор я запали и пламъците лумнаха, готови да се разпрострат, без да се боят от студения вятър.
В подножието на кладата Трез я пое от ръцете му и двамата мъже размениха няколко думи. На треперливата светлина ясно се виждаше, че гърдите на Трез са покрити с жестоки порязвания, които вече се бяха затворили; панталонът му беше изцапан със сол, кръв и восък.
Интересно бе как отминаването на времето можеше да бъде отмерено не само с часовници и календари - състоянието на дрехите и плътта на Трез красноречиво говореха за часовете, които бе прекарал, грижейки се за своята покойница.
А после Тор се дръпна назад, заставайки отново до Есен.
Трез се взираше в кладата. Вдигна очи към върха й. След дълъг миг пристъпи към един от ъглите на триъгълната основа, наведе се и...
Огънят лумна като диво животно, освободено от клетката си, втурна се по бензиновите пътеки, откри онова, с което се хранеше, и започна да го поглъща лакомо.
Трез отстъпи назад, отпускайки факлата до себе си, сякаш забравил, че тя все още гори. С едно мълниеносно движение Ай Ем я взе от ръката му и тъкмо когато се извърна, Трез закрещя.
Докато гъсти струи пушек, оранжеви искри и огнени езици се издигаха към нощното небе, Трез ревеше яростно; горната половина на тялото му се наклони напред, краката му се напрегнаха, сякаш се канеше да се хвърли в стихията.
Без да се замисли, Рейдж се втурна към него; Ай Ем определено не можеше да го направи, не и с факлата в ръка. Обви ръце около кръста на Трез, вдигна го и го изтегли десетина стъпки назад.
Въпреки че вятърът отнасяше топлината в обратната посока, горещината си оставаше неописуема.
Трез като че ли не забелязваше - нито че го бяха издърпали, нито това, че ако вятърът сменеше посоката си, като нищо щеше да бъде овъглен. Той ревеше срещу кладата, мускулите на врата му бяха обтегнати, гърдите му се повдигаха и спускаха яростно, тялото му се мъчеше да се отскубне от желязната хватка на Рейдж.
Невъзможно бе да се различат точните му думи, ала нищо чудно да нямаше такива.
Понякога езикът не бе достатъчен.
Понякога не ти остава нищо друго, освен да крещиш.
72
- ВСЪЩНОСТ... МИСЛЯ, ЧЕ ПРЕДПОЧИТАМ ДА ОСТАНА ТУК. Докато го казваше, Парадайз вдигна глава от бюрото си. Баща й стоеше пред нея, отпуснал до тялото си доклада, който тя току-що му беше дала, сякаш бе поразен.
- Но несъмнено би желала да се прибереш у дома.
В стаята нямаше никого... всъщност в цялата къща нямаше никого, освен Вучи и останалата прислуга. Нещо се беше случило в имението на Братството и Рот бе отменил всичките си ангажименти през следващите няколко нощи, тъй като той и братята щяха да бъдат в траур. Парадайз не знаеше никакви подробности, но каквото и да бе, то се бе случило внезапно. Молеше се никой да не беше загинал във войната.
- Тук съм... наистина щастлива. - Това не бе съвсем вярно, но беше достатъчно близо до истината. - Харесва ми да си имам свое място.
Баща й се огледа наоколо, а после си донесе стол.
- Парадайз.
А, да. Неговото „бъди сериозна, миличка“. Обикновено когато започнеше по този начин, тя се оказваше прикована на мястото си, защото бащинският му тон имаше достатъчно центробежна сила, за да надвие земното притегляне.
Не и тази вечер.
- Не - заяви тя. - Няма да се върна вкъщи.
Страхотно. Оказа се, че има нещо по-лошо - болката, припламнала в очите му при думите й.
Тя вдигна ръце към лицето си.
- Моля те, недей.
- Аз просто... не разбирам.
Не, вероятно наистина не разбираше.
- Татко, нуждая се от нещо, което да е само мое... и не говоря за мъж, дете и голяма къща някъде.
- Няма нищо срамно в това, да имаш семейство.
- Не би трябвало да има нищо срамно и ако една жена иска да има свой собствен живот.
- Може би, ако срещнеш подходящия...
Парадайз отпусна ръце на бюрото, стоварвайки ги върху ръба на клавиатурата така, че тя подскочи.
- Не искам да се обвързвам. Никога.
Баща й пребледня. Сякаш му бе казала, че иска да изтича навън гола посред бял ден.
- Представянето ти наближава.
- Сега имам работа.
Възцари се дълго мълчание, в което баща й я гледаше изпитателно. Тя не трепна.
- Това, защото се скарахме, ли е? - попита най-сетне.
- Не.
Тогава какво... какво се промени, Парадайз?
- Аз.
Раменете на баща й увиснаха съкрушено и в този миг Парадайз си даде сметка, че макар да беше неин настойник според Древните закони, той не бе в състояние да я принуди да направи каквото и да било.