Сенките

- Ето, облечи това яке, сигурно замръзваш.

Рейдж сведе поглед към своята Мери.

- Моля? Какво каза?

Тя му подаде дебело яке.

- Рейдж, нула градуса е. А ти си по потник.

Не че се съмняваше в думите й, но все пак погледна към голите си ръце.

- А! Май си права.

- Нека ти облека това.

Прекрасно си даваше сметка, че тя се държи с него като с малко дете, но нямаше нищо против. И когато тя напъха едната му ръка в ръкава и обви якето около тялото му, той я остави да прави каквото поиска.

С палто. Без палто. На него му беше все едно.

Очите му се спряха върху кладата. Беше по-висока, отколко-то бе очаквал, издигаше се като малка къщичка насред равния участък на поляната отвъд градините и басейна. Наложило се бе да направят стъпала, за да може да се стига до горната част, и след кратко обсъждане и следвайки съвета на Ривендж, бяха напоили основата с бензин.

Като всички останали, и той стоеше с лице срещу вятъра.

Беше се събрало внушително множество. Всички, които живееха в къщата. Цялата прислуга. Всички Избраници.

- Донесох ти и ръкавици - каза неговата Мери и посегна към ръката му, ала той поклати глава.

- Само ще ги изцапам с кръв.

- Няма значение. Като нищо вече имаш измръзване.

- Толкова ли е студено? - Я чакай, не му ли беше казала току-що каква е температурата.

- Да - прошепна тя. - Необикновено студено е.

-- Струва ми се правилно. Не мисля, че би трябвало да е топло... не би трябвало... освен това мисля, че трябва да ни боли.

И именно заради това би предпочел да е без якето. Само че не беше в състояние да откаже на своята шелан...

С крайчеца на окото си зърна нещо бяло. Обърна се рязко и дъхът заседна в гърлото му. Трез се беше появил през френските прозорци, които бяха използвали и те, следван от Ай Ем.

Ето че последното сбогуване беше започнало.

Понесъл в обятията си онова, което му бе толкова скъпо, Трез пое през моравата, приближавайки се към кладата, която те бяха издигнали за него. Без да разменят нито дума, сякаш в този миг мислеха еднакво, те застанаха в две редици, образувайки шпалир пред него.

Трез беше преобразен, и то не към добро. Като някой, скитал се из пустошта цял месец, без достатъчно храна и вода, той бе съсухрена, изтощена сянка на предишното си „аз“, с хлътнало лице и болестна аура, въпреки че не беше болен, не и физически.

Рейдж потрепери, докато той минаваше покрай него.

Импровизираните стъпала, които бяха сглобили, изскърцаха под краката на Трез, ала Рейдж не се тревожеше, че може да подцадат - двамата с Тор ги бяха изпробвали заедно няколко пъти.

И те наистина издържаха.

Очертан на фона на лунното небе, тъмният силует на Трез закри звездите, изрязвайки къс от галактиката така сигурно, сякаш някое божество бе доближило ножица до тъканта на Вселената.

Наведе се и я постави в центъра. Остана там още мъничко и Рейдж предположи, че намества тялото й. Казва последно сбогом.

Хубаво бе, че това ставаше далеч от погледите и слуха на останалите. Някои неща трябва да бъдат направени в усамотение дори когато всички около теб те подкрепят с цялото си сърце.