Кралицата се успокои за сделката, за която се беше тревожила прекалено дълго, заключи разписката в скрина си и вече не помисли за нея. Все пак два дни по-късно бижутерите Бьомер и Босанж бяха посетени от кардинал Дьо Роан, който се безпокоеше за изплащането на първата вноска, уговорена между продавачите и кралицата.
Господин Дьо Роан завари Бьомер вкъщи на Ке дьо л’Екол. Бе денят на падежа на първото плащане и ако имаше закъснение или отказ, бижутерите щяха да са разтревожени. Точно обратното, в къщата на Бьомер цареше спокойствие и господин Дьо Роан се зарадва, че намери слугите усмихнати, а кучето спокойно размахваше опашка. Бьомер посрещна с израз на сърдечно задоволство знатния клиент.
— Е, добре! — каза господин Дьо Роан. — Днес беше срокът за плащане. Кралицата платила ли е?
— Не, монсеньор — отвърна Бьомер. — Нейно величество не можа да даде парите. На господин Дьо Калон му е било отказано от краля. Всички говорят за това.
— Да, всички говорят, Бьомер, и тъкмо този отказ ме води при вас.
— Но — продължи и бижутерът — Нейно величество е прекрасна и доброжелателна. Понеже не можа да плати, тя даде гаранция за дълга и ние не искаме нищо повече.
— Толкова по-добре! — възкликна кардиналът. — Гарантирала е дълга, казвате? Много добре. Но… как?
— По най-прост и най-деликатен начин — отвърна бижутерът, — по един кралски начин.
— Чрез посредничеството на една остроумна графиня може би? — попита кардиналът.
— Не, монсеньор, не. Госпожа Дьо ла Мот дори не се появи, от което двамата с господин Босанж сме много поласкани!
— Не се появи! Графинята не се появи… Знайте, че все пак тя има своя дял, господин Бьомер. Всяка добра подбуда трябва да идва от графинята. Разбирате, че не се съмнявам изобщо в качествата на Нейно величество.
— Монсеньор ще прецени дали Нейно величество е била деликатна и добра спрямо нас. Разпространиха се слухове във връзка с отказа на краля за изплащане на петстотин хиляди ливри, ние писахме на госпожа Дьо ла Мот.
— Кога?
— Вчера, монсеньор.
— Какво отговори тя?
— Ваше високопреосвещенство нищо ли не знае? — попита Бьомер с едва забележим оттенък на почтителна откровеност.
— Не. От три дни не съм имал честта да видя госпожа графинята — отвърна с достойнство принцът.
— Е, добре, монсеньор! Госпожа Дьо ла Мот отговори с една-единствена дума — чакайте!
— Писмено ли?
— Не, монсеньор, устно. В нашето писмо помолихме госпожа Дьо ла Мот да я приемете и да предупредите кралицата, че плащането наближава. И ние чакахме, монсеньор, и вчера вечерта получихме от кралицата писмо, донесено от много загадъчен куриер.
— Писмо? До вас ли, Бьомер?
— Или по-скоро благодарност по подходящ начин, монсеньор.
— А, вие сте много щастливи, господа бижутери, че имате писмо от кралицата.
— За един милион и триста и петдесет хиляди ливри, монсеньор — подхвърли с насмешка бижутерът, — човек може да има…
— Десет, дори сто милиона не плащат някои неща — подхвана строго прелатът. — В крайна сметка осигурени ли сте?
— Възможно най-добре.
— Кралицата признава ли дълга?
— Както се полага.
— И се задължава да плати…
— След три месеца — петстотин хиляди ливри, останалите — до края на полугодието.
— А… лихвите?
— О, монсеньор, една дума на Нейно величество ги осигурява! „Да направим — добави с доброта Нейно величество, — да направим помежду си сделката.“ Ваше превъзходителство разбира добре препоръката „няма да съжалявате“. И тя е подписала! Още сега виждате, монсеньор, за моя съдружник и за мен сделката е въпрос на чест.
— Ето, че нямам дълг към вас, господин Бьомер — каза очарован кардиналът. — До скоро виждане, до друга сделка.
— Когато Ваше високопреосвещенство ще благоволи да ни удостои със своето доверие.
— Но вижте в това и ръката на милата графиня — добави кардиналът.
— Ние сме много признателни на госпожа Дьо ла Мот, монсеньор, договорихме се, господин Босанж и аз, да й се отблагодарим, когато копието бъде изплатено напълно.
— Шшт! — сложи пръст на устата си кардиналът. — Вие не ме разбирате.
