Пътят на кралете (том I)

„Понеже никога не съм се посвещавал на по-важна цел и самите устои на небето ще се разтърсят от последиците на нашата война тук. Отново те моля. Подкрепи ме. Не стой настрани и не оставяй бедствието да погълне още животи. Никога не съм те молил за нищо преди, стари приятелю.

Сега те моля.“

Адолин беше уплашен.

Стоеше до баща си в сборния пункт. Далинар изглеждаше… изнурен. Край очите му имаше бръчици, бразди прорязваха кожата му. Косата му побеляваше като обезцветена скала. Как беше възможно човек в пълна Броня — човек, който запазваше войнишката си стойка въпреки възрастта — да изглежда крехък?

Пред тях два чула вървяха след гледача си и се качиха на моста. Дървеното съоръжение свързваше две камари дялани камъни — изкуствена пропаст с дълбочина само няколко стъпки. Приличните на камшици антени на добичетата шаваха, челюстите тракаха, черните им очи с големината на юмрук се озъртаха. Теглеха масивен обсаден мост. Дървените му колела се търкаляха със скърцане.

— Много по-широк е от мостовете на Садеас — каза Далинар на застаналия до него Телеб.

— Така трябваше, за да поберем обсадния мост, Сиятелни господарю.

Далинар кимна разсеяно. Адолин подозираше, че единствено той е в състояние да забележи колко потиснат е баща му. Далинар поддържаше характерните си уверени обноски, главата му беше вдигната, а гласът — твърд.

Очите. Бяха прекалено зачервени, прекалено напрегнати. А щом Далинар беше напрегнат, той ставаше студен и делови. Когато заговори на Телеб, тонът му беше твърде овладян.

Внезапно Далинар Колин се оказа под огромно бреме. И Адолин беше допринесъл за това тегло.

Чулите напредваха. Приличните на камъни черупки бяха боядисани в синьо и жълто — цветовете и шарките показваха от кой от островите Реши са гледачите им. Мостът под тях заскърца заплашително, когато обсадното съоръжение също стъпи отгоре. Всички войници из сборния пункт се обърнаха да гледат. Дори работниците, които прекопаваха клозети в каменистата земя от източната страна, спряха работа.

Скрибуцането на моста се засили. После прозвучаха остри изпуквания. Гледачите спряха животните и погледнаха към Телеб.

— Няма да удържи, нали? — попита Адолин.

Телеб въздъхна.

— Гръм да го удари, надявах се… Ами, направили сме малкия мост много тънък, когато сме го разширили. Но ако го направим по-як, ще стане прекалено тежък. — Хвърли поглед на Далинар. — Извинявам се, че Ви загубих времето, Сиятелни господарю. Прав сте. Тази работа е като работата на десетимата глупаци.

— Адолин, ти какво мислиш? — поинтересува се Далинар.

Адолин се намръщи.

— Е… Според мен може би трябва да продължим да работим по моста. Това е само първи опит, Телеб. Вероятно има и друг начин. Да направим обсадните мостове по-тесни или нещо такова?

— Много скъпо ще излезе, господарю — отговори Телеб.

— Ако ни помогне да спечелим още едно скъпоценно ядро, усилието ще се изплати неколкократно.

— Да — съгласи се Телеб. — Ще разговарям с госпожа Калана. Може би ще е в състояние да измисли нов модел.

— Добре — каза Далинар. Той дълго се взира в моста. После, кой знае защо, се обърна в обратната посока, където работниците копаеха рова за нужниците.

— Татко? — обади се Адолин.

— Защо според теб няма работни облекла, подобни на Бронята? — попита Далинар.

— Какво?

— Бронята дава огромна сила, но рядко я ползваме за нещо различно от война и клане. Защо Сияйните са изработвали само оръжия? Защо не са направили полезни инструменти за обикновените хора?

— Не знам — отвърна Адолин. — Може би защото войната е най-важното нещо в нашия свят.

— Може би — повтори Далинар и гласът му омекна. — А може би това е последното проклятие за тях и техните идеали. Защото въпреки възвишените си претенции те никога не са дали Броните си на обикновените хора, никога не са им разкрили тайните им.

— Не… Не разбирам защо това е важно, татко.

Далинар леко се олюля.

— Трябва да продължим с проверките. Къде е Ладент?