Пътят на кралете (том I)

— Аз не искам да стана Сиятелен господар — тросна се Каладин, малко по-остро, отколкото трябваше. Двамата му другари подскочиха. — Освен това — добави Каладин, отклонявайки поглед от тях, — някога опитах. Къде е Дуни?

— Чакай малко — прекъсна го Тефт, — ти…

— Къде е Дуни? — твърдо повтори Каладин, като наблягаше на всяка дума. Отче на Бурята, трябва да си държа устата затворена.

Тефт и Скалата се спогледаха, после Тефт посочи.

— Зад завоя открихме мъртви паршенди. Рекохме си, че би искал да знаеш.

— Паршенди. Да идем да погледнем. Може да имат нещо ценно. — Досега не беше ограбвал убити паршенди; в пропастите те бяха много по-малко от алетските мъртъвци.

— Вярно — рече Скалата и ги поведе, понесъл запалена факла. — Оръжията им, да, много хубави. И скъпоценните камъни в брадите.

— Да не споменаваме броните.

Скалата поклати глава.

— Няма брони.

— Скала, виждал съм броните им. Винаги ги носят.

— Да, добре, обаче не можем да ги ползваме.

— Не разбирам — каза Каладин.

— Ела — отговори Скалата и го подкани с жест. — По-лесно е, отколкото да обяснявам.

Каладин сви рамене и тримата свърнаха зад завоя. Скалата се чешеше по обраслата с рижи вълма брада.

— Глупави космарлаци — промърмори той. — Ах, да можех да си оправя брадата. Мъжът не е мъж без свястна брада.

Каладин също попипа брадата си. Някой ден щеше да спести пари, да купи бръснач и да се отърве от тази проклетия. Всъщност, май нямаше да го направи. Сферите бяха необходими за друго.

Завариха Дуни да подрежда труповете на паршендите. Бяха четирима. Сякаш бяха довлечени от другаде. Имаше и няколко тела на алети.

Каладин пристъпи напред и махна на Скалата да донесе светлина. Коленичи и се зае да разглежда единия от паршендите. Приличаха на паршите с шарената си черно-червена кожа. Облечени бяха само в черни поли до коленете. Трима имаха бради, което беше необичайно за сродните им парши, а в брадите бяха вплетени необработени скъпоценни камъни.

Както Каладин очакваше, имаха бледочервена броня. Нагръдници, шлемове, предпазители на ръцете и краката. Много броня за обикновени пехотинци. На места беше напукана от падането или влаченето от водата. Значи не беше метална. Боядисано дърво?

— Доколкото разбрах, обясни ми, че нямат броня. Какво опитваш да ми кажеш? Че не смееш да свалиш бронята на мъртвите?

— Не смея ли? — отвърна Скалата. — Каладине, учителю, Сияйни господарю, бляскави водачо на мостове, ти, който тъй умело въртиш копието, а може би ти ще успееш да свалиш бронята им.

Каладин сви рамене. Заради работата с баща си беше привикнал с мъртвите и умиращите и макар да се чувстваше зле от обирането на покойниците, не беше гнуслив. Побутна първия от паршендите и забеляза ножа му. Взе го и затърси ремъка, който придържа нараменника.