Пътят на кралете (том I)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
Добре е да те е грижа в сражение, стига да не допуснеш това да те погълне. Но не се мъчи да останеш без чувства. Ще намразиш човека, в който ще се превърнеш.
Копието трепна в ръката на Каладин, сякаш го молеше да замахне с него, да го завърти, да затанцува с него.
— Какво смяташ да правиш, лордче? — обади се някой. — Да се намушкаш с това копие?
Каладин видя кой говори. Моаш, който все още най-много хулеше Каладин, стоеше близо до редицата тела. Откъде се беше научил да нарича Каладин „лордче“? Дали не беше разговарял с Газ?
— Разправя, че бил дезертьор — каза Моаш на Нарм, мъжа, който работеше до него. — Че бил някакъв важен войник, взводен командир ли, що ли. Ама Газ вика, че всичко това е глупаво самохвалство. Не биха изпратили човек в мостовете, ако наистина знае как да се бие.
Каладин наведе копието.
Моаш се ухили самодоволно и се върна към работата си. Другите обаче сега забелязваха Каладин.
— Погледнете го само — обади се Сигзил. — Здрасти, водачо! Мислиш се за велик, а? За по-добър от нас? Мислиш си, че ако се престориш, че ние сме твоята собствена група войници, ще промениш нещата?
— Остави го на мира — каза Дрей. Той бутна Сигзил, когато мина край него. — Той поне се опитва.
Безухият Якс изсумтя, докато измъкваше ботуша от крака на някакъв войник.
— Прави се на важен. Даже и да е бил в армията, обзалагам се, че само е чистил нужниците.
Оказа се, че има нещо, което може да извади мостовите от мълчаливото им вцепенение — злословията срещу Каладин. И други започнаха да говорят и да подмятат обиди.
— … по негова вина сме тук долу…
— … иска да ни скапе от работа в единственото ни свободно време, само за да се почувства важен…
— … прати ни да мъкнем камъни, за да ни покаже, че може да се разпорежда с нас…
— … на бас, че никога не е хващал копие през живота си.
Каладин затвори очи, докато слушаше обидите. Гладеше с пръсти дървената дръжка на копието.
Никога не е хващал копие през живота си. Може би ако не беше взел първото копие, нищо от това нямаше да се случи.
Без да се замисля, той тикна копието под мишница в гард, с острието надолу. По гърба му се посипаха капки вода от дръжката.
Моаш замлъкна по средата на поредната присмехулна забележка. Брътвежът на мостовите спря. Пропастта притихна.
И Каладин се озова другаде.
Слушаше как Тукс го гълчи.
Слушаше как Тиен се смее.
Слушаше как майка му го закача по нейния умен и шеговит начин.
Озова се на бойното поле с врагове наоколо, но приятели наблизо.
Чу как баща му с презрение в гласа казва, че копията са само за убиване. Не можеш да убиваш, за да защитиш.
Усети как в него се вля сила, когато завъртя копието в сложна ката. Тялото му се движеше само̀ в позициите, които беше упражнявал толкова често. Копието танцуваше в пръстите му. Беше удобно, като продължение на тялото му. Обръщаше се с него, въртеше го отново и отново, около врата си, над ръката си, нападаше и отстъпваше. Макар да бяха минали месеци, откакто не беше хващал оръжие, мускулите му знаеха какво да правят. Сякаш самото копие знаеше какво да прави.
Напрежението се стопи, гневът се стопи, тялото му въздъхна доволно въпреки тежкото упражнение. Това беше познато. Добре дошло. За него беше създаден.
Хората винаги казваха на Каладин, че няма друг, който да се бие като него. Той го почувства в първия ден, когато хвана тоягата, а напътствията на Тукс му помогнаха да усъвършенства и да насочи уменията си. Когато се сражаваше, Каладин чувстваше. Никога не беше празен и студен в боя. Биеше се за живота на своите хора.
Той се учеше най-бързо от всички новобранци в кохортата. Как да държи копието, как да застане за двубой. Правеше това почти без наставления. Това изуми Тукс. А защо? Човек не се изумява, когато детето знае как да диша. Не се изумява, когато небесната змиорка прави първия си полет. Не бива да се изумява, когато даде на Каладин Благословения от Бурята копие и той знае как да го използва.
Каладин изпълни последните движения от катата, забравил пропастта, мостовите, умората. За миг беше само той. Само той и вятърът. Биеше се с него и вятърът се смееше.
Върна копието на място — острието надолу, дръжката в една четвърт, долната й част в подмишницата, а краят й — високо зад главата му. Вдиша дълбоко и потръпна.
Как му липсваше това.
Отвори очи. В мъждивата светлина на факлите видя потресените мостови, застанали във влажен коридор, чийто лъскави стени отразяваха пламъците. Моаш се вцепени и изпусна шепа сфери, докато гледаше Каладин със зяпнала уста. Сферите се търкулнаха в локвата в краката му, но никой не забеляза. Те само гледаха Каладин, който още беше в бойна стойка, полуприклекнал. По лицето му се стичаха струйки пот.