Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
Нещастният юнак обгърна с един поглед на окото си тия приготовления, после погледна неизвестно защо нагоре и видя над себе си звездите и блесналия сърп на луната.
„Ще ме набиват на кол!“ — помисли той.
И веднага толкова силно стисна зъби, та чак спазма стегна челюстите му. Пот ороси челото му, а едновременно на лицето му стана студено, защото кръвта изчезна от него. После му се стори, че земята се изплъзва изпод плещите му и тялото му лети и лети надолу в някаква бездънна пропаст. За миг загуби съзнание за времето, мястото и това, което става с него. Вахмистърът разтвори зъбите му с нож и отново започна да налива водка в устата му.
Азия се задавяше и плюеше парливата течност, но беше принуден и да я гълта. Тогава изпадна в странно състояние: не беше пиян, напротив — никога съзнанието му не е бивало по-ясно, умът по-бистър. Той виждаше какво става, разбираше всичко, само че го беше обзела някаква необикновена възбуда и някакво нетърпение, че всичко това продължава толкова много и че още нищо не започва.
Изведнъж отстрани се чуха тежки стъпки и над него се изправи Нововейски. При неговия вид всички жили на татарина се разтрепераха. От Люшня той не се страхуваше, прекалено много го презираше, но Нововейски не презираше, пък и нямаше защо; вместо това всеки поглед към неговото лице изпълваше душата на Азия с някакъв суеверен страх, отвращение, гадост. В тоя момент той си помисли: „Аз съм в неговите ръце и се боя от него!“ — а това беше толкова ужасно чувство, че под негово влияние косата на Тухайбейович се изправи на главата му.
А Нововейски каза:
— За това, което си извършил, ще загинеш всред мъки.
Липковецът не отговори нищо, само започна да сумти високо.
Нововейски се отдръпна настрани, настана тишина, която прекъсна Люшня.
— И срещу пани вдигна ръка — каза той с пресипнал глас, — но пани е вече вкъщи при пана, а ти си в наши ръце! Дойде твоето време!
От тия думи мъките на Азия вече започнаха. В смъртния си час тоя страшен човек узнаваше, че неговата измяна и всичките му жестокости са били напразни. Ако поне Баша беше умряла по пътя, щеше да има тая утеха, че като не е негова, няма да принадлежи на никого. Но и тази утеха му беше отнета тъкмо сега, когато острието на кола се намираше на един лакът от тялото му. Всичко напразно! Толкова измени, толкова кръв и толкова близко наказание — напразно, съвсем напразно!… Люшня дори не знаеше колко тия думи направиха по-тежка смъртта на Азия: ако беше знаел, щеше да ги повтаря през целия път.
Но сега вече нямаше време за душевни страдания, защото всичко щеше да отстъпи пред екзекуцията. Люшня се наведе и като хвана с две ръце бедрата на Азия така, че да може да ги нагажда, извика на хората, които държаха конете:
— Тръгвай, но бавно, заедно!
Конете тръгнаха: изпънатите въжета повлякоха Азия за краката. Тялото му се влачи един миг по земята и попадна на неостърганото острие. Тогава острието започна да потъва в него и последва нещо страшно, нещо противно на природата и на човешките чувства! Костите на нещастника се разделяха, тялото се разцепваше на две; неизразима болка, толкова страшна, че почти граничеше с ужасно удоволствие, пронизваше цялото му същество. Колът потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко.
Тухайбейович стисна челюсти, накрая обаче не издържа — зъбите му лъснаха страхотно, а от гърлото се изтръгна вик: „А-а-а!“ — подобен на гарвански грак.
— Бавно! — изкомандва вахмистърът. Азия повтаряше все по-бързо своя страшен вик.
— Грачиш ли? — попита вахмистърът. После викна на хората:
— Добре! Стой! Ето, готово! — добави той, като се обърна към Азия, който замлъкна внезапно и само хъркаше глухо.
Бързо отпрегнаха конете, после вдигнаха кола, дебелия му край вкараха в нарочно направена дупка и почнаха да го засипват с пръст. Тухайбейович вече гледаше от високо тия действия. Беше в съзнание. Тоя страшен вид наказание беше още по-страшен поради това, че набитата на кол жертва понякога живееше до три дена. Главата на Азия увисна върху гърдите, устните му се движеха, като мляскаха, сякаш дъвчеше нещо и опитваше вкуса му; сега той изпитваше силна отпадналост и виждаше пред себе си сякаш безкрайна белезникава мъгла, която неизвестно защо му се струваше ужасна, но в тая мъгла разпознаваше лицата на вахмистъра и драгуните, знаеше, че е набит на кол, че с тежестта си тялото се набиваше все повече върху острието; накрай взе да се вцепенява от краката и ставаше все по-нечувствителен за болките.