Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
— За кого говориш, ваша милост? — попита Баша уплашено.
— За Зоша и Евка.
— Пазил те Бог! — възкликна Заглоба. — Не се давай на дявола!
А Нововейски продължаваше:
— Защото това, което разправят за баща ми, че Азия го бил заклал, то също не е вярно!
— Умопобъркал се е! — прошепна пан Мушалски.
— Ще ми разрешиш ли, ваша милост пани — каза отново Нововейски, — да тръгна напред? Толкова време човек като не ги е виждал, копнее за тях! Ой, тежко е далеко от любимата, тежко!
При тия думи той заклати грамадната си глава на две страни, а после пришпори коня и препусна.
Пан Мушалски кимна на няколко драгуни и го последва, за да му е умопобърканият под око. Баша скри в длани розовото си лице и скоро през пръстите й започнаха да текат горещи сълзи, а пан Заглоба каза:
— Той беше мъж като злато, но такива нещастия не са по силите на човек… При това душата не може да се храни само с отмъщението…
Приготовленията за отбрана в Каменец кипяха. По стените на стария замък и при портите, особено при украинската порта, работеха „нациите“, които населяваха града, под ръководството на своите кметове. Между тях ляхският кмет Томашевич беше на първо място поради голямата си смелост и изключителната опитност в стрелбата с оръдия. Засега работеха с лопати и колички и ляхите, русините, арменците, евреите и циганите се съревноваваха помежду си. Работата надзираваха офицери от разните полкове, вахмистрите и войниците помагаха на гражданите, работеше дори шляхтата, забравила, че Бог й е създал ръцете само за сабя, а цялата друга работа е възложил на хората от „долното“ съсловие. Пример даваше самият пан Войчех Хумецки, подолски хоронжи, който дори трогваше до сълзи, защото със собствените си ръце караше камъни с количка. Работата кипеше и в града, и в замъка. Между тълпите се въртяха доминиканци, йезуити, отци от ордена на свети Франциск и кармелити, които благославяха човешките усилия. Жени носеха храна и пития на работниците — хубави арменки, жени и дъщери на богати търговци, и още по-хубави еврейки от Карвасери, Жванец, Зинковци, Дунайгород, събираха върху себе си войнишките погледи.
Но вниманието на тълпите беше привлечено особено силно от пристигането на Баша. В Каменец навярно имаше много по-високопоставени жени, но нямаше нито една, чийто съпруг да е увенчан с по-голяма военна слава. В Каменец бяха чували, че и самата пани Володиовска е храбра жена, която не се е страхувала да живее във форт всред пустинята, между диво население, ходела с мъжа си по походи, а грабната от татарин, успяла да го пребие и да се измъкне здрава и читава от хищните му ръце. Затова и нейната слава беше също така извънредно голяма. Но тия, които не я познаваха и не я бяха виждали досега, си представяха, че тя трябва да е някаква великанка, която троши подкови и разкъсва ризници. Затова колко голямо беше удивлението им, когато видяха мъничкото й и розово полудетско личице.
— Това самата пани Володиовска ли е или дъщеря й? — питаха всред тълпите.
— Тя лично — отговаряха тия, които я познаваха.
Тогава удивление обземаше гражданите, жените, духовниците, войската. С не по-малко удивление гледаха те и „непобедимия“ хрептьовски гарнизон, драгуните, всред които яздеше спокойно, усмихнат, със замаян поглед Нововейски, и страшните лица на разбойниците, превърнати в унгарска пехота. Все пак с Баша идваха неколкостотин чудесни хора, бойци по професия, затова духът на гражданите веднага се повиши.
— Това е необикновена сила, тия ще гледат турците право в очите! — викаха в навалицата.
Някои от гражданите, дори и от войниците, особено от полка на епископ Тшебицки, полк, наскоро пристигнал в Каменец, помислиха, че и самият пан Володиовски се намира в това шествие, та веднага се чуха викове:
— Да живее пан Володиовски!
— Да живее нашият защитник! Най-славният рицар!
— Vivat Володиовски! Vivat!
Баша слушаше и сърцето й се изпълваше с гордост, защото за жената няма нищо по-мило от славата на мъжа й, особено когато тя звучи от устата на хората в големия град.
„Тук има толкова рицари — мислеше Баша, — но за никого другиго не викат, само за моя Михал!“
И самата тя имаше желание да викне заедно с целия хор: „Vivat Володиовски!“ — но пан Заглоба я съветваше да се държи, както прилича на важна особа, и да се кланя на две страни, както правят кралете, когато влизат в столиците си.
Самият той също поздравяваше ту с шапка, ту с ръка, а когато познатите завикаха: „Да живее!“ и в негова чест, той се обърна към насъбрания народ: