Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
„Събуждай се, сънливке.“ Едрите пръсти на баща ми сграбчиха завивката. Прилив на радост моментално заглуши болката. Той се престори, че е мечка, и изръмжа. Аз изпищях доволно, стиснах още по-силно юргана и се засмях, но когато той дръпна завивката, студеният въздух ме погълна.
Нещо не беше наред. Отворих едно око, като очаквах да видя ярките плакати и плюшените играчки, с които бе пълна стаята ми в Кембридж. Но моята стая нямаше сиви влажни стени.
Баща ми се усмихваше и очите му блестяха. Както винаги косата му бе рошава, а яката му бе изкривена. Но въпреки това го обичах и се опитах да го прегърна през врата, ала ръцете не ме слушаха. Той ме придърпа внимателно към себе си и ефирното му тяло ме обви като щит.
„Я кого виждам, госпожица Бишъп.“ Винаги казваше това, когато се промъквах в кабинета му вкъщи или слизах на долния етаж късно вечер за още една приказка за лека нощ.
— Толкова съм уморена. — Въпреки че ризата му бе прозрачна, тя някак си бе попила мирис на цигарен дим и на шоколадовите бонбони с карамел, които той винаги държеше в джоба си.
„Знам — каза баща ми и очите му престанаха да блестят. — Но повече не можеш да спиш.“
„Трябва да се събудиш.“ Ръцете на майка ми ме докоснаха и се опитаха да ме изтръгнат от прегръдките на баща ми.
— Първо ми разкажи края на приказката — помолих — и пропусни лошото.
„Така не става.“ Майка ми поклати глава и баща ми ме предаде в ръцете й с тъжно изражение.
— Не ми е добре. — Детският ми глас настояваше за специално отношение.
Въздишката на майка ми отекна в каменните стени.
„Не мога да пропусна лошото. Трябва да се изправиш лице в лице с него. Ще се справиш ли, малка вещице?“
Замислих се над това, което се искаше от мен, после кимнах.
„Докъде бяхме стигнали?“ — попита майка ми и седна до призрачния монах в средата на шахтата. Той изглеждаше шокиран и се премести на няколко сантиметра от нея. Баща ми скри усмивката си с длан и погледна майка ми по същия начин, по който аз гледах Матю.
„Спомних си — каза тя. — Даяна била заключена в тъмна стая съвсем сама. Седяла там часове наред и се чудела как да излезе. Тогава чула почукване по прозореца. Бил принцът. «Вещиците ме затвориха тук!», извикала Даяна. Принцът се опитал да счупи прозореца, но той бил направен от омагьосано стъкло и дори не се пукнал. Тогава принцът се втурнал към вратата, но тя била здраво залостена с омагьосана ключалка. Той заблъскал касата, но дървото било прекалено дебело и не се помествало.“
— Принцът не бил ли силен? — попитах аз, леко разочарована, че не успял да се справи със задачата.
„Много силен — каза тържествено майка ми. — Но не бил магьосник. Затова Даяна се огледала за нещо друго, което да опита принцът. Забелязала малка дупчица в покрива. Била колкото вещица като нея да се измъкне. И казала на принца да полети и да я повдигне. Но принцът не можел да лети.“
— Защото не бил магьосник — повторих аз. Монахът се кръстеше всеки път, когато чуеше да се споменава магия или магьосник.
„Точно така — потвърди майка ми. — Но Даяна си спомнила, че някога можела да лети. Погледнала надолу и видяла края на сребърна панделка. Тя била овързана здраво около нея, но когато дръпнала края й, панделката се развързала. Даяна я хвърлила високо над главата си. След това не й оставало нищо друго, освен да я последва към небето. Когато се приближила до дупката в покрива, тя събрала ръцете си, протегнала ги и излязла в нощния въздух. «Знаех си, че ще успееш», казал принцът.“
— И те заживели щастливо заедно — заявих убедено.
Майка ми се усмихна с горчивина и нежност.
„Да, Даяна.“
Взира се дълго в баща ми, по онзи начин, който децата проумяват чак когато пораснат.
Въздъхнах щастливо, за мен вече нямаше значение, че гърбът ме болеше ужасно и че се намирах на странно място, заобиколена от хора, през които можех да виждам.
„Време е“, каза майка ми на баща ми. Той кимна.
Над мен тежко дърво се блъсна в старите камъни с оглушителен трясък.
— Даяна? — Беше Матю. Звучеше извън себе си от притеснение. Тревогата му разля по тялото ми едновременно облекчение и адреналин.
— Матю! — Понечих да извикам, но се чу само дрезгаво хриптене.
— Слизам. — Викът на Матю отекна в каменните стени и предизвика болка в главата ми. Чувствах я как пулсира и бузата ми лепнеше.