Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Синята дама ругае на език, който не съм чувал никога, и хуква по Галерията с мечовете. Минава между двамата наемници и след портала свива наляво. Грант и Йохан губят битката и се свличат по стената, кръв облива гърдите им.
Аз стоя, завладян от мощно чувство на облекчение, макар че не съм бил в опасност. Алика вече тича, само че в неправилната посока: гони дамата. Мълчаливата сестра е паднала на четири крака, с наведена глава, изтощена. Гариус се срива в количката си, толкова сакат, колкото съм го познавал винаги, пожертвал последните останки от здравето си, за да даде сила на своята близначка по каквато там връзка се е запазила между тях. Очите му, почти скрити в сянката на чудовищното му чело, ме откриват, или поне така ми се струва. Срещам взора му за миг и необяснима тъга сграбчва в студена длан вътрешностите ми. Знам, че аз никога не бих направил жеста, направен от това момче. Братята ми, баща ми, дори самият Червен предел могат да вървят да се обесят, преди да поема удара, предназначен за някой друг.
Побягвам, но дали за да се отърва от погледа на Гариус, или за да последвам Алика, и сам не зная.
Пътят на Синята дама през двореца е осеян със стражи, борещи се с отражения, които виждат само те. Късна нощ е и с изключение на стражите дворецът е пуст. Всъщност той е до голяма степен пуст по всяко време. Дворците са упражнение по показност — прекалено много стаи и прекалено малко хора, които да им се наслаждават. Един крал не може да допусне роднините си прекалено близо, затова Вътрешният дворец е само куп луксозни помещения, на които никой не се радва и ги виждат само чистачките, бършещи праха, и архивистите, грижещи се прахът да е единственото, което изчезва.
Минаваме покрай още борещи се стражи. Опасните мъже ще са там, където е кралят. Не в тронната му зала, не и в този час, само че няма да обикалят по коридорите, пазейки вази и килими — ще са близо до важния човек.
Настигам Алика, макар че трябва да положа известни усилия за това. Аз самият съм тичал по тези коридори — е, предимно по по-далечните, Червената кралица не е чак толкова привързана към внуците си, но от време на време като дете съм лудувал тук. Ала външен човек или не, Синята дама е пред нас. Обаче ще ѝ е нужен късмет, и то много. Това не влиза в плана ѝ, това е отчаяние или гняв, или и двете, и е било измислено на момента.
Докато тичам редом с Алика, се опитвам да си спомня какво са ми разказвали за смъртта на прапрадядо ми. Нищо не ми идва наум. Никога не ми е пукало за умрелите, освен ако не става дума да скътам в ума си някакъв впечатляващ факт, който да ми даде предимство в меренето на пишки с гостуващите благородници. Със сигурност обаче щях да помня, ако е бил жестоко убит в двореца от някаква смахната вещица, нали? Един от тях беше умрял по време на лов… почти съм сигурен в това. А друг от „прекомерно количество бира“. Това последното винаги съм го смятал за забавно.
Макар че Алика е навъсена и в момента се мъти убийство, не мога да се отърва от чувството, че най-лошото е минало. В края на краищата никога не съм познавал някой от старите Голоти, Първи и Втори, както ги наричат историците, и съм разполагал с цял живот, за да свикна с мисълта, че са мъртви. Пък и да си кажа правичката, пет минути биха ми стигнали. Ще открием, че Синята дама го е убила, или пък няма, но така или иначе тя е избягала и сега се чувствам много по-спокоен, отколкото когато стоях срещу нея в Галерията с мечовете. Не че там се намирах в някаква опасност… Общо взето, отпускам се щастливо в тези спомени и… хвърлям поглед през рамо. Сигурен съм, че съм чул кучешки лай. Свивам рамене и настигам отново Алика, докато тя кривва зад един ъгъл и хуква нагоре по някакво стълбище. Ето пак. Вой на хрътка. Със сигурност не биха оставили никое от псетата в банкетната зала да тича на воля из двореца. Още веднъж, по-наблизо. Непоносимо! Мелезите от трапезарията да скитат по коридорите на властта! Внезапен трус нарушава крачката ми. Земетресение? Сякаш всичко наоколо трепери.
— Удари му един шамар! — Женски глас.
— Вдигни го! — Този е момчешки.
Отварям очи, объркан, но все още ядосан заради кучето, и една голяма длан ме зашлевява по бузата.
— Какво, да го…! — Притиснах ръка към лицето си.
— Кучета, Джал! — Снори ме пусна и аз се свлякох на колене. Земята беше прашна, нощта — тъмна, звездите много, и пръснати в такова изобилие, че образуваха млечна ивица по небето.
— Кучета? — Сега ги чух как лаят в далечината, но не достатъчно далеч.
— Преследват ни. Все още търсят ключа. — Снори ми помогна да стана. — Сигурен ли си, че искаш да го задържиш?