Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Дори фенери ли няма да вземете?
— Ами… — Да преглътнеш гордостта си винаги е трудно, особено ако е толкова несмилаема като моята, но страхът от тъмното надделя. Врътнах се кръгом и отидох да взема три остъклени фенера от куките под стрехите на колибата. Върнах се бавно при другите, защото достойнството ми ми забраняваше да бързам. Но кучешки вой — от онези, които кучетата надават, щом зърнат плячка, — прогони всяка следа от достойнство и аз се втурнах към входа на мината с фенерите, дрънчащи в ръцете ми.
Паянтови дървени стълби, вързани една за друга с побеляло от сол въже, изчезваха надолу в каменистото гърло, зейнало в пода на пещерата на петдесет крачки от входа. Точно над шахтата древна дупка със същия диаметър пробиваше покрива — ослепително син кръг. Тикнах един фенер на Снори и друг на Кара.
— Няма време да ги палим! Надолу!
Страхът от кучетата ме накара да тръгна пръв, като теглех Хенан след себе си. Даже застрашителното скърцане на стълбата под тежестта ми не ме разколеба. Заслизах припряно и оставих мрака да се надигне и да ме погълне. Чувах долитащо отгоре ръмжене, дращене на нокти по камък, рева на Снори, по-страшен от този на всеки звяр. Нещо профуча покрай мен. Надявах се да е куче. Усетих полъха при преминаването му. Малко по-близо и щеше да ме събори от стълбата.
Цяла вечност по-късно, когато дланите ми вече бяха разранени и непоносимо пресъхнали от солта по стъпенките, кракът ми срещна с разтърсване твърда земя.
— Идвате ли? — Думите ми се изгубиха в пустотата горе; мракът се нарушаваше само от малко петънце небе невъзможно високо над мен.
— Да — обади се Хенан някъде отвисоко.
— Да. — Гласът на Кара, по-наблизо. — Орикалкумът в теб ли е?
Отдръпнах се от стълбата да ѝ направя място и затършувах за металния конус. Стъпих в някаква зловонна кал, хлъзнах се и едва не загубих равновесие. Не можех да намеря орикалкума и вече бях убеден, че съм го изгубил в реката, когато пръстите ми докоснаха метала, предизвиквайки реакция, която наполовина ме заслепи. Пулсиращото сияние ми разкри няколко неща: първо, извивките на задника на Кара, докато се спускаше по последните няколко стъпенки, второ, разплесканите останки на голям пес с тъмна козина, и трето, че онова, което бях взел за кал, всъщност са вътрешностите на споменатото куче, тъй като животното се беше пръснало при удара. Четвъртото и най-неприятно нещо бе, че това не е краят на слизането ни, а по-скоро тесен корниз, от който надолу се спускаха още стълби. Площта му беше не повече от пет квадратни метра, повечето от тях покрити с кучешка кайма. Петите ми се намираха на два-три сантиметра от мрачната бездънна пропаст зад мен и шокът от това осъзнаване ме накара да се подхлъзна отново. И двата ми крака излетяха изпод мен и се плъзнаха през ръба. Орикалкумът изхвръкна от ръката ми. Гърдите ми срещнаха камъка със смазващ ребрата удар, а ръцете ми, водени от собствен инстинкт, се протегнаха напред и пръстите ми задращиха в опит да се уловят за нещо. За един подмокрящ гащите момент висях с ръба на корниза под мишниците ми, долепил плътно тяло към скалата, търсейки с крака каквато и да било опора.
— Хванах те! — Кара се хвърли напред и ръката ѝ се сви около дясната ми китка в мига преди сиянието на орикалкума да угасне.
Висяхме така сякаш цяла вечност — аз останал без дъх и неспособен да проваля всякакви претенции за героизъм с викове за помощ или молби към каквито там богове биха могли да ни гледат. Накрая, когато въздухът започна да се процежда между натъртените ми ребра, чух чаткане на кремък в стомана и в един от фенерите затрепка пламък. Снори и Хенан стояха до стълбата, Кара лежеше просната върху останките от кучето, закачила един крак за най-долната стъпенка — единствената връзка, която пречеше и на двама ни да полетим надолу.
На Снори му отне известно време да ме изтегли — изглежда, му липсваше обичайната сила и той стенеше от усилие, докато ме вдигаше. На ризата му имаше тъмно петно от страната на раната. Когато най-после се изправих, Кара все още чистеше от себе си по-големите парчета кучешко. Открих, че аз самият също имам няколко парченца за чистене. Хенан намери орикалкума и аз го прибрах в джоба си. С Кара бяхме изпуснали фенерите си през ръба, а скоро можеше да ми дотрябва собствен източник на светлина. Каквото и да имаха наум водачите на кучетата, не виждах и следа от тях в яркото петно над главите ни. Избърсах уста и открих, че е окървавена. Сигурно си бях прехапал езика, когато се ударих в ръба на пропастта.