Колимски разкази [bg]

Тук посрещнахме Хирошима.

— Ето я бомбата, това, с което се занимавахме в Харков.

— Самоубийството на Форестъл49. Порой от телеграми с подигравки.

— Знаеш ли за какво става дума? За западния интелигент е много тежко, много тежко да вземе решение да хвърли атомна бомба. Психична депресия, лудост, самоубийство — това е цената, която западният интелигент плаща за такива решения. Нашият Форестъл не би полудял. Ти колко добри хора си срещнал досега? Ама истински, такива, на които да искаш да подражаваш, да им служиш?

— Сега ще си спомня: инженерът-вредител Милер и още около петима.

— Това е много.

— Асамблеята е подписала протокол за геноцида.

— Геноцид? Що за животно е това?

— Подписали сме конвенцията. Естествено, трийсет и седма година50 не е геноцид. Това е изтребление на враговете на народа. Защо да не подпишем такава конвенция.

— Режимът се затяга на пълни обороти. Не трябва да мълчим. Като сричките в буквара: „Не сме ро-би. Ро-би не сме.“ Трябва да направим нещо, да го докажем на самите себе си.

— Човек доказва на самия себе си само собствената си глупост. Задачата е да живееш, да оцелееш. И да не рухнеш… Животът е по-сериозен, отколкото си мислиш.

Огледалата не пазят спомени.

Но това, което се крие в куфара ми, е трудно да се нарече огледало — това е парче стъкло, което напомня вода с помътняла повърхност, сякаш реката завинаги е останала мътна и мръсна, понеже е запомнила нещо важно, нещо безкрайно по-важно от кристалния поток на прозрачната и до дъно откровена река. Огледалото ми помътня и вече не отразява нищо. Но някога огледалото си беше огледало, беше безкористен подарък, пренесен от мен през две десетилетия лагери, свобода, която прилича на лагер, и всичко, което стана след XX конгрес на партията. Огледалото, което ми беше подарено, не беше търговски продукт на инженер Кипреев — това беше опит, научен опит, след онзи опит в мрака на рентгеновия кабинет. На това огледално парче му бях направил дървена рамка. Не му я бях направил — бях му я поръчал. Рамката и досега е здрава, беше я направил някакъв оздравяващ пациент, дърводелец от латвийците, в замяна на една хлебна дажба. Тогава вече можех да дам една хлебна дажба за такава съвсем лична, съвсем лекомислена поръчка.

Гледам тази рамка — груба, боядисана с блажна боя, с каквато се боядисват подовете; в болницата течеше ремонт, и дърводелецът беше измолил малко боя. После беше лакирал рамката — лакът отдавна се протри. Сега в огледалото нищо не се вижда, а някога се бях бръснал пред него в Оймякон51 и всички волнонаемници ми бяха завиждали. Завиждаха ми до 1953 година, когато един мъдър човек от свободните изпрати колет от огледала, евтини огледала. И тези дребни огледала, които струваха копейки и бяха кръгли или квадратни, се продаваха по цени, подобни на цените на крушките. Но всички теглеха пари от спестовните книжки и си ги купуваха. Огледалата бяха разпродадени за един ден, за един час.