Колимски разкази [bg]

Крист спеше както винаги — не в сън, а в забрава.

Преди месец, когато Крист все още не беше в болницата, а едвам се клатушкаше в огромната тълпа „пътници“ от стола до амбулаторията и от амбулаторията до бараката през бялата мъгла на лагерната зона — се случи беда. На Крист му откраднаха кесията. Естествено, кесията беше празна. В кесията нямаше никаква махорка, и то от години. Но в кесията Крист си беше пазил — защо ли? — снимки и писма на жена си, много писма. Много снимки. И макар че Крист никога не препрочиташе писмата и не разглеждаше снимките — това беше прекалено тежко — той вероятно пазеше тази връзка за по-добри времена. Инак беше трудно да се обясни защо Крист мъкне по всички свои арестантски пътища тези писма, написани с едър детски почерк. При обиските не се отнемаха писма. Куп писма се трупаха в кесията. И ето че му откраднаха кесията. Вероятно са помислили, че там има пари, че сред снимките е пъхната някаква много изтъняла рубла. Но после се е оказало, че няма рубла. Крист никога не си намери писмата. По известните правила за извършване на кражбите, които се спазват на свобода, при това както от криминалните, така и от онези, които подражават на криминалните, документите трябва да се подхвърлят в кофа за боклук, а снимките да се изпратят по пощата или да се изхвърлят на сметището. Но Крист знаеше, че това са остатъци от човечност, които са изтръгнати с корен в Колимския свят. Писмата, разбира се, са били изгорени в някой огън, в някоя лагерна печка, за да лумне внезапно светъл огън — естествено, че няма да върнат писмата, няма да ги подхвърлят. Но снимките, защо са им снимките?

— Няма да ги намериш — каза съседът на Крист. — Криминалните са ти ги взели.

— Те пък какво ще ги правят?

— Ох, че си! Снимка на жена?

— Ами да.

— Ами за сеанс.

И Крист престана да пита. В кесията Крист държеше стари писма. А новото писмо и новата снимка — нова малка паспортна снимка, си пазеше в левия и единствен джоб на рубашката.

Крист спеше както винаги — не в сън, а в забрава. И се събуди с едно усещане: че днес трябва да се случи нещо хубаво. Крист бързо се сети. Чистата дреха! Крист стовари натежалите си крака от дъсченото легло и отиде в кухнята. Пациентът от вчера посрещна Крист.

— Суша я, суша я. На печката я суша.

Изведнъж Крист почувства, че го облива студена пот.

— А писмото?

— Какво писмо?

— В джоба.

— Не съм разкопчавал джобовете. Да не би да имам право да ви разкопчавам джобовете?

Крист протегна ръце към дрехата. Писмото беше запазено, едно влажно писмо. Дрехата беше почти суха, а писмото беше влажно, с вадички вода или сълзи. Снимката беше измита, протрита, обезобразена, и само в най-общи черти напомняше лицето, познато на Крист.

Буквите на писмото бяха протрити, измити, но Крист знаеше цялото писмо наизуст и разчете всяко изречение.

Това беше последното писмо, което Крист получи от жена си. Той го запази за кратко. Думите от това писмо скоро напълно избеляха, разтвориха се, пък и Крист спря да е сигурен в текста. Снимката и писмото окончателно се изтриха, угаснаха, изчезнаха след някаква особено щателна дезинфекция в Магадан по време на фелдшерските курсове, които превърнаха Крист в истинско, а не в измислено колимско божество.