Ладията на Харон

— И двамата го искаме — тихо каза Мърсър. Колкото и пъти да бе виждал смъртта в различни образи, той не можеше да остане безразличен към нея, и беше потресен не по-малко от Хаузър.

Зад тях се отвори врата. Мърсър мигновено забеляза дрехите на мъжа, който надникна оттам към палубата. Човекът не беше командос и Мърсър изстреля осем куршума в бърза последователност. Шестте улучиха терориста и го надупчиха от краката до гърлото. Той умря, преди да падне на палубата.

Налягането на неравномерно разпределения товар се увеличаваше и дълбоко под ватерлинията, в кила на «Петромакс Арктика» микроскопични пролуки в спойките на обшивката на корпуса започнаха да се разширяват в дълги, назъбени цепнатини. Корабът скърцаше като дърво, залюляно от силен вятър. В пролива отекваше стържене на метал. Танкерът започваше да се разпада.

— Да вървим. Трябва да предотвратим разцепването на кораба.

Хаузър поведе Мърсър към предния край на надстройката. И двамата се стъписаха. Те очакваха да видят боядисаната в червено главна палуба с размерите на три футболни игрища, но пред тях имаше огромно пространство суров петрол. Над вонящото черно блато се подаваше само едно издигнато тясно висящо мостче, минаващо по дължината на танкера, и двете кули на колектора в средата.

— Какво означава това? — попита Мърсър, когато беше в състояние да говори.

— Вероятно смятат да подпалят и кораба. Не им е достатъчно да източат товара. Искат и танкерът да изгори.

Мърсър видя в далечината приближаващ се катер на бреговата охрана, но вече беше късно. Отровата изтичаше от танкера толкова бързо, че когато властите пристигнеха, десетки хиляди тонове петрол щяха да са замърсили чистите води на протока Пюджит.

— Трябва да затворим всмукателния отвор — извика Хаузър.

— Да вървим — каза Мърсър и тръгна след него към вътрешността на кораба.

Те тичаха, без да мислят за вероятността от засада. Ако попаднеха на някой от терористите, сблъсъкът щеше да бъде възможност да излеят част от омразата и гнева си. На разклона в дъното на дълъг коридор Лайл поведе Мърсър наляво, а после отново надолу. Не видяха никого. Танкерът беше започнал да се накланя и това се усети по-осезаемо, когато влязоха във вътрешността, и ги принуди да бягат, подпирайки се на стената. Смрадта се засили.

— Колко остава? — Белите дробове на Мърсър пареха от напрежение и от смесицата от петрол и химикали, която вдишваше.

— Още едно ниво — задъхано отвърна Хаузър. — Почти стигнахме.

Мърсър стисна решително челюсти и хукна отново. Преди дванайсет часа се опитваше да избяга от обречена петролна платформа, а сега бе тръгнал към сърцевината на обречен танкер. «Каква ирония» — помисли той и мрачно се усмихна.

Мърсър чу гласове в дъното на стълбите и се долепи до стената, но воят на сирените му пречеше да различи думите. Мъжът и жената, които разговаряха, явно вървяха по коридора, в който той и Лайл едва не бяха влезли.