Ладията на Харон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Серия: Филип Мърсър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-626-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Ладията на Харон». Краткое содержание книги:
Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.
Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.
Може ли един човек да спре цяла армия?
Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
Най-после стигна до естествено осветен коридор, където слабото слънце проникваше през дълги правоъгълни прозорци, и осъзна, че терористът не се е отправил към въжената стълба. Коридорът излизаше на главната палуба от отсрещната страна на танкера, далеч от нея, Мърсър усети горещината на петрола на главната палуба. Температурата му беше около сто и двайсет градуса, когато го бяха изпомпали от залива Прудо, но оттогава петролът бе загубил малко от от топлината си. Усещането беше приятно в сравнение със студения октомврийски въздух, но миризмата беше силна и противна.
Мърсър бързо забеляза стъпките, оставени от последния жив терорист. Очертанията им бяха размазани от петрола, който бавно се процеждаше и ги покриваше, но въпреки това се виждаха. Някой бягаше, накуцвайки, в далечината между кулите на колектора.
Мърсър се втурна към висящото метално мостче, минаващо през средата на палубата, надявайки се, че ще се придвижи по-бързо по сухата повърхност. Изненада се приятно, като видя стар велосипед, оставен за членовете на екипажа, които трябваше да стигнат до далечния нос на кораба по време на рутинни операции. Велосипеди имаше на всеки танкер.
Мърсър се метна на седалката и завъртя педалите.
Волф беше сигурен, че чу гласове, когато двамата с Джоана Ригс излизаха от помещението с помпите. Докато се отдалечаваха по коридора, той усети, че ги гледат, но не се обърна. Едва когато стигнаха до главната палуба и видя труповете на хората от екипа си, Волф реши да се върне на кораба и да убие противника. Ригс продължи към въжената стълба и моторницата. Волф знаеше, че залата с помпите е логичната мишена за контраудар. Това беше единственото място, където можеше да се предотврати предстоящото разрушаване на танкера.
Докато тичаше по палубата, колкото можеше по-бързо заради парещата рана в крака, където Кръчфийлд го бе прострелял, той осъзна, че връщането му е може би фатална грешка. Волф бе зарязал подготовката си и се бе поддал на чувствата си. Дори ако потопяването на «Петромакс Арктика» бъдеше осуетено, той си бе свършил работата. Но въпреки това се бе върнал в помещението с помпите и бе получил сериозно нараняване.
Волф бягаше към носа, надявайки се, че Командосът, който го бе прострелял, ще го последва. Ако му бе отредено да умре на този прокълнат кораб, искаше възможност да очисти поне един от американците.
Волф се обърна, очаквайки да види «тюлена», и с периферното си зрение забеляза някакъв луд, който препускаше с велосипед по тясното висящо мостче над главата му. Германецът хвърли празното си оръжие на палубата и от дълбокия джоб на панталона си извади сигналната ракета, която носеше в себе си от началото на операцията по потапянето на танкера. Задачата му беше да запали петрола на палубата точно преди двамата с Ригс и останалите от екипа да избягат от кораба.
Мърсър скочи от велосипеда, когато видя, че човекът под него се обърна и хвърли картечния си пистолет. Велосипедът изтрака на палубата, а той се изправи и внимателно се прицели. В същия миг терористът замахна с дясната си ръка и от юмрука му се запали червено слънце. От сигналната ракета се разнесе диря отпарлив пушек.
— Хвърли оръжието или корабът ще пламне — извика Волф.
— Не е необходимо да го правиш. Хвърли ракетата през борда — възрази Мърсър.
Волф стоеше в локва петрол, дълбока пет сантиметра, но заляла площ от четири акра. От недобре затворен люк зад него извираше още петрол.
Двеста хиляди тона силно възпламеним непреработен петрол. Двеста килотона. Очаквайки смъртта, Мърсър разсеяно се запита кое е по-взривоопасно — един тон тротил или един тон петрол. Хирошима бе изравнена със земята с еквивалента на двайсет килотона. Дори ако съотношението между тротила и петрола не беше такова, той пак стоеше над много помощна бомба.
Мърсър се опита да си спомни какво бе казал Хаузър за газовете в резервоарите. Защо въздухът трябваше да бъде инертен? Беше толкова уморен, че не можеше да се сети защо въздухът в резервоарите с петрол беше толкова важен.
— Трябва да го направя — извика Волф и размаха горящата сигнална ракета. — Ако не за друго, то поне за да знам, че ще умреш заедно с мен.
Мърсър стисна ръкохватката на пистолета, без да изпуска от прицел терориста, и в същия миг си спомни, че петролът се възпламенява само при определено съотношение на газовете, и за да се запали, трябва да бъде смесен точно с единайсет процента кислород. Ако кислородът беше много повече или по-малко, сместа не беше запалима, освен ако петролът не бе загрят предварително. Надявайки се, че съотношението е в негова полза и без да разсъждава повече, Мърсър се прицели и стреля три пъти. Деветмилиметровите куршуми раздробиха рамото на Волф и ръката му увисна безпомощно, крепейки се само на няколко ивици плът. Горящата сигнална ракета падна от вцепенените му пръсти и цамбурна в петрола на палубата.