Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
„Безкрайни изненади, Гъноуз Паран. Продължавай напред, да видим какво ти предстои“.
Пътят се заизкачва по някакъв хълм и капитанът пришпори кобилата. Щом стигна билото, дръпна рязко юздите.
Седналият до малък тлеещ огън, облечен в тежки доспехи войник с мъка се надигна на крака. Близо до него имаше вързано муле. Мъжът закуцука, извади тежкия си меч, подпря се на него и изгледа капитана.
Паран подкара бавно кобилата и се огледа. Воинът като че ли беше сам. Паран спря на около трийсет стъпки от него.
Непознатият му заговори на дару:
— Не съм в добра форма за бой, но ако го искаш — имаш го.
Паран за кой ли път благодари наум за настояването на адюнктата да се образова добре: отговорът му беше толкова добър, колкото ако говореше на родния си език:
— Не. Не обичам битките. — Изчака, после се усмихна широко и посочи мулето. — Този звяр, да не би да е бойно муле?
Мъжът се изсмя.
— Сигурен съм, че то така си мисли — отвърна той и въздъхна облекчено. — Имам храна за двама, пътниче, ако искаш да я споделиш.
Капитанът слезе и се приближи до бивака.
— Казвам се Паран — представи се той и седна край огъня.
— Кол — изпръхтя мъжът, седна от другата страна и изпъна стегнатия си в превръзка крак. — Северняк си май.
— От Дженабарис. Но напоследък прекарах доста време в Пейл.
Кол го погледна учудено.
— На наемник приличаш, макар че по-скоро май си офицер. Чух, че там било доста зле.
— Пристигнах малко късно — призна Паран. — Но видях много руини и много мъртви, тъй че съм склонен да повярвам на приказките. — Поколеба се и добави: — В Пейл разправяха, че Лунният къс сега е над Даруджистан.
Кол изпръхтя и хвърли няколко съчки в огъня.
— Там е. — Махна с ръка към очуканото котле, заровено в жарта. — Това е яхния, ако си гладен. Хапни.
Паран наистина бе огладнял и прие с благодарност поканата на Кол. Докато се хранеше с дървената лъжица, с която му услужи човекът, помисли дали да не го попита за раната на крака. Но си спомни веднага обучението си като Нокът. Когато се правиш на войник, играеш до дръжката. Никой не говори за очевидни неща. Набие ли ти се нещо в очите, поглеждаш настрана и заговаряш за времето. Всяко по-важно нещо ще излезе наяве рано или късно. Войниците няма за какво да бързат, търпението при тях е добродетел, а понякога не просто добродетел, а и състезание по безразличие. Тъй че Паран опразни котлето, докато Кол изчакваше в небрежно мълчание, като ръчкаше огъня и добавяше от време на време по някой клон от огромния куп зад себе си — а откъде беше събрал всичките тези дърва, човек можеше само да предполага.
Накрая Паран изтри устата си с ръкав и изчисти колкото можеше без вода дървената лъжица. После се отпусна и се оригна.
— Е, за Даруджистан си тръгнал значи — заговори Кол.
— Да. А ти?
— Би трябвало да стигна за ден-два, макар че не горя от нетърпение да вляза в града на гърба на муле.
Паран погледна на запад и примижа.
— Е, слънцето май скоро ще се скрие. Нещо против да споделя бивака ти тая нощ?
— Не, разбира се.
Капитанът стана и отиде да се погрижи за конете си. Помисли си дали да не се задържи още ден, за да остави човека да се пооправи, а после да му заеме единия кон. Ако влезеше в града в компанията на местен, щеше да има предимства — някой, който да го упъти може би дори да му предложи място, където да отседне за ден-два. Не само това, ами можеше и да понаучи някои неща междувременно. Щеше ли да е важен един ден? Сигурно, но си струваше. Върза уикските коне до мулето, след това отнесе седлото си при огъня.
— Мислех за твоя проблем — рече Паран, след като смъкна седлото на земята и седна, подпрял гръб на него. — Ще яздим заедно. Можеш да използваш товарния ми кон.
Кол го погледна напрегнато.
— Щедро предложение.
Забелязал подозрението му, Паран се усмихна.
— Първо, един ден почивка няма да дойде зле на животните. Второ, никога не съм бил в Даруджистан, тъй че в замяна на моята така наречена „щедрост“ мисля да те поизмъчвам с безкрайните си въпроси през следващите два дни. След това си взимам коня и ти си вървиш по пътя, и ако някой ще е отгоре в цялата работа, това ще съм аз.