Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Тичаше и времето минаваше. Слънцето преполови пътя си по небето. Топлата болка в краката му отново и отново изтласкваше терзаещите мисли и го въвеждаше в свят, изпразнен от всичко. „Колко съвършено е бягането. Тази велика илюзия за бягство. Все по-далече от демоните ни, докато дори стоновете на същността ни се изгубят по дирята ни.“
„Съвършено, о, да. И достойно за презрение. Никакво разстояние не може да те измъкне. Никаква бързина не може да изпревари тази твоя същност и цялото й гъмжило от тревоги. Единствено сладката умора, която следва, е това, което толкова ценим. Умора толкова чиста, че е най-близкото нещо до смъртта, до което можем да се домогнем, без да умрем.“
Поетите можеха вещо да говорят за метафори. Ако животът е ходене, то бягането е целият жизнен цикъл ускорен, и да отиграваш отново и отново в един ден всичко, от раждане до смърт, носи вкуса на съвършенството, защото преповтаря неоспорими истини. „Малки смърти, отдаващи почит на истинските. Избираме ги в безброй форми и се наслаждаваме в ритуала. Бих могъл да бягам, докато се износя. Всяка става, всяка кост и всеки мускул. Бих могъл да тичам, докато сърцето ми грохне, по-старо от годините си, и накрая се пръсне.“
„Бих могъл да прокълна поетите и да превърна метафората им в истина. Всички ние сме самоунищожителни. Това е неразделна част от същността ни. И ще тичаме дори когато няма накъде да се тича и нищо ужасно, от което да се бяга. Защо? Защото да вървим е също толкова безсмислено. Просто отнема повече време.“
През пелената от бръмчащи мухи видя нещо в небето напред. По-тъмен облак, нещо извисяващо се на вихрушка. Прашна буря? Нямаше никаква прах. Вихър? Може би. Но въздухът бе неподвижен. Беше на пътя му, макар и все още далече. Загледа го, за да проследи пътя му.
Облакът оставаше точно пред него. Просто ставаше по-голям.
„Иде право към мен.“
„Още мухи?“
Насекомите, които го обкръжаваха, изведнъж изпаднаха в паника и той долови нещо в безумното им бръмчене. „Съучастници сте в това, нали? Търсачи на живот. И щом го намерите… призовавате.“
Вече чуваше облака, по-дълбок и по-плашещ монотонен звук, който бързо заглуши рояка мухи.
„Скакалци.“
„Но това е безсмислено. Тук няма нищо, което да ядат. Тук няма абсолютно нищо.“
Всичко това бе някак сбъркано. Маппо забави крачка. Спря. Мухите продължиха кръженето си още за миг и се пръснаха. Той задиша дълбоко, присвил очи към огромния вихрещ се стълб от скакалци.
А след това изведнъж разбра.
„Д’айвърс.“
Нещо наподобяващо бяла пяна се разгръщаше от облака скакалци и се понесе напред на безредни вълни. „Богове на бездната. Пеперуди.“
— Всички вие сте д’айвърс. Всички сте едно нещо, едно същество — мухите, скакалците, пеперудите — и тази пустиня е обиталището ви. — Спомни си костите на границата. — Тази пустиня… вие сте я направили.
Пеперудите го достигнаха и запърхаха около него — толкова много, че вече не можеше да види земята в краката си. Трескавият полъх на крилата им изсуши потта му и той затрепери.
— Д’айвърс! Искам да говоря с теб! Слей се в едно! Превърни се! Покажи ми се!
Скакалците затулиха половината небе и погълнаха слънцето. Закръжиха отгоре, а след това се спуснаха на яростна вълна.
Маппо се смъкна на колене и скри лицето си с ръце, присвит и изгърбен.
Заудряха по гърба му като градушка от стрели.
Изсипваха се все повече и той изпъшка под тежестта им. Костите му запращяха. Дишаше с усилие, стиснал зъби от болка.
Щипеха го с челюстите си, полудели от допира и миризмата на жива плът.
Но той беше Трелл и кожата на расата му бе жилава и твърда.
Скакалците не можеха да пуснат кръв. Но тежестта им стана огромна, стремеше се да го премаже. В пролуката, оставена между ръцете за лицето му, той се взря в мастилена тъмнина, вдишванията му вдигаха прах от земята. Продължаваше да се държи, оглушен от безсилното щракане на острите челюсти и погребан в бушуващия мрак.
Вече можеше да усети ума на д’айвърса. Гневът му не беше единствено към него. „Кой те ужили така? Кой те подгони в тази пустиня? Защо бягаш?“
Съществото беше древно. Не се беше сливало от много време — от хиляди години, а може би повече. Вече изгубено в първичните инстинкти на насекомите. „Елитри опали диаманти геми листа пиячи…“ Думите пропълзяха в него, дошли сякаш отникъде, напевен момичешки глас, който вече ехтеше в ума му. „Елитри опали диаманти геми листа пиячи — махнете се!“
С оглушителен рев огромното бреме върху гърба на Маппо се пръсна, сякаш изригна във въздуха.