Сакатият бог

Облиза напуканите си щипещи устни. Цялата му уста бе подпухнала отвътре. Имаше нужда от пиене, но портата беше заключена. Беше спал до нея цялата нощ, заслушан в пеенето вътре в кръчмата.

— Покажи ми го, Теблор — сигурно бихме могли да се спазарим.

Надигна се, колкото можа.

— Не мога да боравя с това. Това е Елейнт’арал К’ет. С тайно име — извървях Пътищата на смъртта, за да спечеля това оръжие. Със собствените си ръце прекърших врата на Форкрул Ассаил…

Но стражът се смееше.

— Значи струва четири корони, а не две, а? Дъх на Косача, и вие можете да ги въртите тия, така ли? През Портата на смъртта си минал, а? И си се върнал оттам? Голям подвиг за един пиян Теблор, вмирисан на свинска тор.

— Не съм бил винаги така…

— Не си, приятел, но сега си така. Пие ти се, та две не видиш, и само аз стоя между тебе и кръчмата. Може пак да е Портата на смъртта, ако си помислиш, а? Щото ако те пусна, ми то следващия път може да излезеш с краката напред. Искаш ли да те пусна, Теблор? Трябва да платиш с монетата на Косача. Тоя боздуган… я ми го дай.

— Не мога. Не разбираш. Когато се върнах… не можеш да си представиш. Бях видял къде свършваме всички, разбираш ли? Когато се върнах, пиенето ме теглеше. Помага ми да забравя. Помага ми да се скрия. Това, което видях, ме прекърши, това е. Моля те, виждаш го — как ме прекърши. Моля…

— Просяци тука не вървят. Нямаш с какво да платиш входа — да те няма. Марш обратно в горите, сух като вещерски скут, това е. Виж, за тоя боздуган, е, ще ти дам три корони. Даже ти не можеш изпи три корони за една нощ. Три. Ей на, давам ги. Какво ще кажеш?

— Татко.

— Разкарай се, момче. С татенцето ти се спазарихме тука за размяна.

— Няма сделка, страж, не и за това оръжие…

— Татенцето ти ще направи каквото намери за добре…

— Не можеш дори да го вдигнеш.

— Не се и каня да го вдигам. Но горе на стената на кръчмата на брат ми, е, голяма гледка ще е, не мислиш ли? Славно място за вас теблорите, точно над огнището.

— Съжалявам, сър. Сега ще го върна в село.

— До утре вечер — или другата седмица — слушай, момче, не можеш да спасиш тия, дето не щат да ги спасят.

— Знам. Но Убиеца на дракони мога да спася.

— Убиец на дракони? Дръзко име. Колко лошо, че дракони не съществуват.

— Синко, нямаше да го продам. Заклевам се…

— Чух, татко.

— Нямаше.

— Древните се съгласиха, татко. Сетният камък чака.

— Нима?

— Ей, ей, вие двамата! Момче, Сетният камък ли каза?

— Направете се, че не сте чули, сър.

— Тая гадост е забранена — заповед на краля! Ти — татенцето — синът ти казва, че Древните ще те убият. Под една голяма шибана канара. Можеш да поискаш убежище…

— Сър, ако го вкарате в крепостта, няма да имаме никакъв избор.