Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
„Нашите деца. Виж какво им направихме. Нашите майки и бащи ни оставиха на това, а сега и ние на свой ред ги оставяме. Нямат край поколенията на глупавите. Едно след друго и след друго, и в някакъв момент всички сме започнали да кимаме и да мислим, че така е трябвало и трябва да бъде, тъй че дори не се опитваме да променим нещата. Всичко, което предаваме на децата си, е същата глупава усмивка.“
„Но аз имам нокти. И ще съдера от лицата ви тази усмивка. Заклевам се.“
— Бадале.
Беше започнала да пее на глас. Без думи, тихо отначало, а след това гласът й започна да става по-силен и плътен. Докато не започна да усеща в себе си повече от един глас, докато всеки от тях не започна да се влива в песента. Да изпълва въздуха. Песента, в която се вливаха, бе песен на ужас — усещаше как нараства силата й. Как расте.
— Бадале?
„Имам нокти. Имам нокти. Имам нокти. Покажи ми онази глупава усмивка още веднъж. Покажи ми я, моля те! Дай ми да я съдера от лицето ти. Дай ми да забия ноктите си дълбоко, да остържат чак зъбите ти! Дай ми да усетя кръвта и ми дай да чуя как се цепи месото и ми дай да погледна в очите ти докато ти срещаш моите и ми дай да имам нокти да имам нокти да имам нокти…“
— Бадале!
Някой я удари, събори я. Замаяна, тя зяпна лицето на Садик — кръглото му сбръчкано лице. И от очите му потекоха червени сълзи през прахта, полепнала по набръчканите му страни.
— Не плачи — прошепна му тя. — Всичко е наред, Садик. Не плачи.
Рут коленичи до нея и зашари с ръка, пръстите му забърсаха челото й.
— Какво направи?
Тонът му я стъписа. „Платът е разкъсан.“
— Твърде слаби са — каза тя. — Твърде слаби, за да изпитат гняв. Затова го изпитах заради тях — заради всички вас… — Замълча. От пръстите на Рут капеше кръв. Усещаше парчетата кристали, впити в гърба й. „Какво?“
— Ти ни задвижи — каза Садик. — Това… болеше.
Чак сега чу стоновете. Змията се гърчеше от болка.
— Тръгнах… Тръгнах да търся.
— Какво? — попита Рут. — Какво да търсиш?
— Нокти.
Садик поклати глава.
— Бадале. Ние сме деца. Нямаме нокти.
И тогава слънцето помръкна и тя примижа нагоре покрай Садик. Но пеперудите ги нямаше. „Мухи, виж всички тези мухи.“
— Нямаме нокти, Бадале.
— Прав си, Садик. Нямаме. Но някой има.
Силата на песента все още се беше вкопчила в нея, яростна като закана. „Някой има.“
— Водя ни там — каза тя и се вгледа в широко отворените очи на Садик.
Той се отдръпна и я остави да се взре в небето. Мухи, кипнали като огромен облак, черен като Бездната. Бадале се вдигна на крака.
— Хвани ръката ми, Рут. Време е да вървим.
Стоеше присвита и загледана нагоре към портала. Рухналите развалини на Дома Кетъл под него сякаш бяха смачкани от нечия пета. Нещо подобно на кръв се процеждаше от корените й и изравяше дерета надолу по склона. Вярваше, че е мъртва, но, разбира се, нямаше как да е сигурна.
Нищо величаво нямаше в провала. Килава бе научила това много, много отдавна. Отминаването на един век винаги бе свързано с разпад, с последна въздишка на умора и примирение. Беше видяла как родствениците й бяха изчезнали от света — продажният фарс, наречен Т’лан Имасс, едва ли тежеше повече от прах на везните на оцеляването — и добре разбираше тайните желания на Олар Етил.
Може би вещицата щеше да успее. Духовете знаеха, узряла бе за избавление.
Килава бе излъгала. Онрак, Удинаас, Улшун Прал и неговия клан. Не беше имало избор. Оставането и тук щеше да ги убие всичките, а тя нямаше да приеме това на съвестта си.
Когато раната се отвореше, Елейнт щяха да нахлуят в този свят. Нямаше никаква надежда да бъдат спрени. Тиам не можеше да се отрече, не и при това, което предстоеше.
Единственото неизвестно за нея бе Сакатия бог. Форкрул Ассаил бяха съвсем ясни, подчинени на безумието на окончателните аргументи също като Тайст Лиосан. Близки духом бяха. А тя вярваше, че знае какво възнамерява да направи брат й, и щеше да го остави, и ако благословията й означаваше нещо, добре, имаше я, даваше му я с цялото си сърце. Не, Сакатия бог бе единствената сила, която я безпокоеше.