Сакатият бог

Риад извърна очи към перленото небе отвъд устието на пещерата. Дошло беше ново утро. Беше стоял сам доста време. Събуди се и видя, че Тайст Андий се е върнал някъде през нощта, издухан вътре като преспа сняг.

— Не разбирам за какво говориш.

Бялото лице придоби почти човешки цвят, окъпано в светлината на огъня. Но червените очи си оставаха все така изнервящи.

— Мислех, че знаеш всичко за оръжията, изковани от Хуст. Дори странните.

— Това не изглежда странно, Силхас. Прилича на оръжие на герой. Прочуто оръжие. С име.

— Щом казваш — отстъпи Силхас. — Не съм толкова стар да забравя древното предупреждение да не вярваш на сенки. Не, този, който ми даде този меч, играе някаква игра.

— Някой ти го е дал ли? В замяна на какво?

— Де да знаех.

Риад се усмихна.

— Никога не се спазарявай, ако знаеш цената само на едната страна от сделката. Онрак ми каза това веднъж. А може би беше Улшун Прал.

Силхас го изгледа накриво.

Риад сви рамене и стана.

— Е, продължаваме ли пътуването си?

Силхас прибра меча в ножницата и също се изправи.

— Стигнахме достатъчно далече, мисля.

— Какво имаш предвид?

— Трябваше да те изведа от Старвалд Демелайн и вече го направих. — Обърна се към Риад. — Ето какво трябва да научиш. Кръвта на Елейнт в теб е отрова. И аз я имам, разбира се. Двамата с брат ми си го избрахме — предусетихме необходимост, но точно това е фаталната съблазън на силата, нали? С кръвта на Тиам в жилите ни можехме да донесем мир на Куралд Галайн. Разбира се, това означаваше да съкрушим всеки Дом, който ни се противопостави. Жалко, но точно това чувство, съжалението, бе единственото, което отровата позволи да проникне в мислите ни. Хилядите, които умряха, не можаха да ни разколебаят, не можаха да ни спрат да продължим. Да избием други хиляди.

— Не съм с тебе, Силхас Руин.

— Няма и да бъдеш, ако зависи от мен.

Риад отиде до входа на пещерата и се загледа в голата разядена скала и ослепителните навеи сняг, където слънчевата светлина бе плъзнала по долината под тях. Другаде, в сенките, снегът беше син като небето.

— Какво си направил, Силхас?

Тайст Андий зад него отвърна:

— Каквото сметнах за… нужно. Не се съмнявам, че Килава е успяла да изкара народа ви от онова селение — няма да умрат, не и там, не и тогава. Удинаас е умен мъж. През живота си е осъзнал практичността на оцеляването. Вече трябва да е извел имассите оттам. И ще им намери нов дом, някъде, където да се скрият от хората…

— Как? Това не е възможно.

— Ще потърси помощ.

— От кого?

— От Серен Педак — отвърна Силхас. — Старата й професия я прави добър избор.

— Детето й вече трябва да се е родило.

— Да. Дете, за което знае, че трябва да го опази. Когато Удинаас дойде при нея, тя ще разбере, че нейната нужда и неговата могат да се съчетаят. Тя ще отведе имассите до скрито убежище и там ще скрие и себе си, и детето. Пазени от Онрак и от Имасс.

— Защо не може просто да бъдем оставени на мира? — Риад долови мъката в собствения си глас и затвори очи срещу ослепителния блясък навън.