Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Помнеше болката на земята, когато го бяха смъкнали от небето. Помнеше яростта му и агонията му, когато бе окован. Но боговете не бяха приключили с него. Връщаха се отново и отново, съкрушаваха го, осуетяваха всеки негов опит да намери място за себе си. И да зовеше за справедливост, никой не го слушаше. И да виеше в злочестото си страдание, те просто обръщаха гръб.
Но Сакатия бог не бе единственият, подложен на това пренебрежение. Светът на смъртните бе пълен със също толкова наранени като него, също толкова прекършени и забравени. По този начин всичко, в което се беше превърнал — самото му място в пантеона, — бе създадено от самите богове.
И сега те се страхуваха от него. Сега бяха решили да го убият.
„Защото боговете няма да отвърнат на тленното страдание. Твърде много… работа.“
Трябваше да знае какво възнамеряват — сигурна беше в това. Трябваше отчаяно да търси изход, спасение. Независимо от всичко нямаше да умре без борба. Не беше ли точно това смисълът на страданието?
Котешките й очи се присвиха към портала. Старвалд Демелайн бе огненочервена резка в небето, растяща и все по-нажежена.
— Скоро — прошепна тя.
Щеше да побегне пред тях. Да остане тук бе твърде опасно. Унищожението, което щяха да донесат на този свят, щеше да надмине дори мечтите на Форкрул Ассаил. А след като излетят над тленния свят, толкова претъпкан с жалките човешки същества, щеше да има касапница в колосални мащаби. Кой можеше да им се противопостави? Усмихна се при тази мисъл.
— Те са малко, нали? Твърде малко. Не, приятели, оставете ги да се развихрят. Тиам трябва да се прероди, да се изправи срещу своя най-древен враг. Хаос срещу ред, нищо по-просто от това. Не заставайте на пътя им — никой от вас не би могъл да се надява да го преживее.
А децата и?
— Скъпи братко, да видим, а? Сърцето на вещицата е разбито и тя ще направи всичко, което е по силите й, за да го изцери. Презирай я, Онос — духовете знаят, тя не заслужава нищо друго, — но не я пренебрегвай. Недей.
Изглеждаше много сложно.
Килава Онасс погледна нагоре към раната.
— Но не е. Изобщо не е.
В Дома Кетъл — дома на котела — изпращя камък и я стресна. Ръждиви мъгли се завихриха от срутените стени.
— Несъвършена беше Кетъл, с недостатъци. Твърде слаба, твърде млада. — Какво наследство може да се намери у дете, оставено само, изоставено на съдбите? Колко истини се криеха в малките разпръснати кости? Твърде много, за да е поносима самата мисъл за тях.
Още един камък изпращя и звукът отекна като скършена верига.
Килава отново се загледа в портала.
Грънтъл се смъкна до огромната канара под жаркото слънце, отпусна глава върху топлия камък и затвори очи. „Инстинктът е мръсна работа.“ Богът, който го бе прокълнал, бе като изгарящо присъствие вътре в него, изпълваше го с непонятна настойчивост. Нервите му бяха изопнати. Беше капнал от изтощение.
Пътувал беше през неизброими светове в отчаяния си стремеж да намери най-бързия път, който да го отведе… къде? „Портал. Бедствие, което всеки момент ще се развихри. От какво толкова те е страх, Трейк? Защо не можеш просто да ми кажеш, жалък дъвчещ плъхове кучи сине? Покажи ми враг. Покажи ми някой, когото мога да убия заради тебе, след като това е единственото, което те радва.“
Въздухът вонеше. Заслуша се в бръмченето на мухите, пълзящи по труповете около него. Не знаеше къде е. Широколистни дървета обкръжаваха поляната. Беше чул крясъка на гъски високо горе. Но това не беше неговият свят. Усещането беше… различно. Беше място, покварено от болест — и не болестта, поразила двадесетината окаяни човешки същества, обезобразила кожата им с гнойни пъпки, издула гърлата им и изтикала езиците им през изприщените устни. Не, всичко това бе само симптом на някакво по-дълбоко заболяване.
„Имало е намерение. Тук. Някой е призовал Полиел и я е накарал да порази тези хора. Показва ми се истинско зло — това ли искаш, Трейк? Да ми напомниш колко ужасяващи можем да бъдем? Хората те проклинат и покварата на допира ти съсипва безброй животи, но няма свят, на който да не те познават.“
„Тези хора… някой те е използвал, за да ги убие.“
Мислеше, че е видял най-лошите пороци в човешката природа още в Капустан, във Войната на Панион. Цял народ съзнателно доведен до лудост. Но ако разбираше истините, криещи се зад войната, то там, в сърцевината на Домина, бе имало нещо наранено, нещо, което можеше само да се развихри с оголени нокти — толкова необятна и всепоглъщаща беше болката му.