Сакатият бог

— Мисля, че вече трябва да те напусна. Не го замислях и не ме радва мисълта, че ще те изоставя…

— И всичко, което говорихме преди, беше лъжа — прекъсна го Риад. — Опасната ни мисия — всичко това е било лъжа.

— Баща ти разбра. Обещах му, че ще те спася, и го направих.

— Защо?

— Защото си достатъчно опасен сам, Риад. В една Буря… не, не бих рискувал това.

— Значи все пак възнамеряваш да се биеш с тях?

— Ще защитя свободата си, Риад…

— Какво те кара да мислиш, че ще успееш? След това, което каза за Древните…

— Защото съм от тях, Риад. Древен.

Риад зяпна високия белокож воин.

— Би ли могъл да ме принудиш, Силхас Руин?

— Нямам никакво желание дори да опитвам, Риад. Хаосът изкушава — усетил си го. И скоро може да видиш пълния израз на това проклятие. Но аз съм се научил да се противопоставям на изкушението. — Изведнъж се усмихна и добави с ирония: — Ние, Тайст Андий, имаме опит в самоотричането. В края на краищата сме имали много време да го усъвършенстваме.

Риад придърпа кожите около себе си. Дъхът му излизаше леден. Съсредоточи се за миг и в отговор пламъците в огнището зад него лумнаха. Блъвна вълна от зной.

Силхас хвърли поглед през рамо към внезапно забушувалия огнен ад.

— Наистина си син на майка си, Риад.

Той сви рамене.

— Омръзна ми студът. — После погледна Силхас накриво. — И тя ли беше Древен Елейнт?

— Първите няколко поколения соултейкън се числяха към Древните, да. Кръвта на Тиам бе най-чиста тогава, но тази чистота е мимолетна.

— Има ли други като теб, Силхас? В този свят?

— Древни ли? — Помълча за миг и кимна. — Няколко.

— Когато дойде Бурята, какво ще направят те?

— Не знам. Но всички ние, което не сме пленени в Старвалд Демелайн, притежаваме обща страст за независимост и свобода.

— Значи ще се борят? Като теб?

— Може би.

— Тогава защо аз не мога да се бия редом до теб?

— Ако се наложи да те защитя, докато защитавам себе си — вероятно ще се проваля и в двете.

— Но аз съм син на Менандори…

— При това могъщ, да, но ти липсва контрол. Един Древен ще те види — ще види всичко, което си — и ще те вземе, ще разкъса ума ти и ще пороби останалото.

— Ако ти беше направил същото — с мен, — представяш ли си колко могъщ щеше да си, Силхас?

— Вече знаеш защо драконите толкова често си изменят един на друг в разгара на битката. Страхът е това, което ни кара да поразяваме съюзниците си — преди те да могат да ни ударят. Дори и в Бурята Древните няма да се доверяват на никого от равните си и всеки ще притежава десетки по-низши роби, като защита срещу предателство.

— Изглежда ужасен живот.

— Не разбираш. Не е само това, че сме кръвта на хаоса, а че сме жадни да кипим. Елейнт се наслаждават на анархията, на това да събарят режими сред Кулите, с пълно избиване на победените и невинните. Да виждаме пожари на хоризонта, да виждаме как лешоядите енкар’ал се спускат над осеяна с трупове равнина — това зарежда сърцето ни и нищо друго.