Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
— Какво има? — извиках раздразнено. — Какво искаш от мен?
Тя ми показа детето си:
— Вземи го!
Веднага си спомних яркото си видение в църквата, първия път, когато я бях видяла. Тогава, както и сега, бях чула писъци и силен шум. Тогава, в моя кошмар, тя беше извикала: „Вземи го!“ Докато тя се провикваше, небето внезапно потъмня от градушка от стрели и камъни и аз се сниших в един вход, но от другата страна на улицата тя отново ме последва, промъквайки се през падащите камъни:
— Хана! Хана! Нуждая се от помощта ти.
— Върви си вкъщи — извиках грубо. — Иди в някое мазе или на друго подобно място.
Последните коне се изтегляха от площада: чухме скърцането на противотежестите, когато дръпнаха назад големите порти, та лорд Робърт и неговата конница да излязат, и мощния яростен рев, когато потеглиха с гръмък тропот да посрещнат френската армия.
— Нима ни оставят? — изпищя тя ужасено. — Нима бягат?
— Не, потеглят да се бият. Намери си убежище… — извиках нетърпеливо.
— Бог да ни е на помощ, не е нужно да излизат, за да се бият с тях, те вече са вътре! Трябва да се обърнат и да се бият! Французите са тук! В града са! Изгубени сме! — извика държанката на Даниел. — Те бяха…
Думите й внезапно проникнаха в ума ми и аз рязко се извъртях кръгом да я погледна отново. Изведнъж осъзнах какво означаваха насиненото й око и разкъсаната й рокля. Французите бяха в града, и я бяха изнасилили.
— Влязоха през пристанището! Преди десет минути! — изкрещя ми тя, и докато викаше думите, видях по улицата зад нея да нахлуват като прилив конници, френската кавалерия, по улиците и зад милорд, като пресякоха пътя от пристанището за него и хората му: по устата на конете им беше избила пяна, копията им бяха наведени в готовност за нападение, наличниците на шлемовете им — спуснати, така че сякаш имаха лица от желязо, шпорите им се забиваха в хълбоците на конете им и оттам избиваше кръв, копитата скърцаха по калдъръма — пълният ужас на кавалерийско нападение в затворено пространство. Първата редица ни връхлетя след миг, едно копие се спусна към мен, и без да мисля, аз грабнах кинжала от ботуша си и с късото острие отблъснах удара. Силата на удара изби кинжала от ръката ми, но ми спаси живота, тъй като ме отхвърли назад върху вратата на къщата зад мен. Усетих я да поддава и аз се отдръпнах назад в тъмнината на непозната къща, докато чувах жената на Даниел да крещи:
— Спаси бебето ми! Вземи го! Вземи го!
Още докато тя тичаше към мен, протегнала го пред тялото си, още докато го тикаше в ръцете ми, а аз го почувствах, топъл, мек и тежък, се чух да казвам:
— Не мога да го взема.
Видях как копието минава през тялото й, пронизвайки гръбнака й, когато тя изкрещя отново: „Вземи го! Вземи го!“, в този миг се разнесе ужасен трясък, сякаш цяла гора рухваше едновременно, и суматоха от втурващи се мъже и коне, и опасност, и аз с препъване се отдръпнах назад в тъмната вътрешност на къщата, здраво притиснала момчето към себе си, и вратата се затръшна и скри улицата, с трясък като от гръм.
Обърнах се да благодаря на спасителя си, който и да бе той, но преди да успея да проговоря, се разнесе рев на пламъци и внезапно изригна горещ дим, някой се промъкна покрай мен и отново отвори широко вратата.
Сламеният покрив на това временно убежище беше запален, разгоря се като клада и за секунди пламна като куп подпалки. Всички, които се бяха скрили в къщата, се блъскаха покрай мен да излязат на улицата отвън, предпочели да се изправят пред безмилостното кавалерийско нападение, отколкото пред смъртта чрез изгаряне, а аз, душейки дима като изплашен плъх, се втурнах навън след тях, носейки вкопчилото се в мен дете, здраво стиснало рамото ми.
Като по милост, улиците бяха пусти за момента. Френските конници се бяха впуснали да преследват отряда на лорд Робърт в опасен лудешки устрем. Но жената на Даниел беше там, където я бяха оставили, с две големи рани от копието, пронизало тялото й. Лежеше мъртва, в дълбока локва от собствената си кръв.
При тази гледка притиснах детето й по-плътно към себе си и затичах надолу по улицата, далече от портата, надолу по каменните стъпала към пристанището: стъпките ми отекваха глухо в някакъв ритъм на страха. Не можех да чакам и да търся Даниел, не можех да направя нищо друго, освен да се възползвам от възможността, която бях получила с пръстена на лорд Робърт. Побягнах към пристанището като престъпник, по петите на когото са пуснали преследвачи, и си давах сметка, че навсякъде около мен всички останали също бягаха, някои — понесли вързопи с вещи, други — притиснали към себе си децата си, отчаяно опитващи се да се измъкнат от града, преди французите да обърнат конете си и отново да се промъкнат вътре.