Сага за Австралия

— А някой умее ли да прави колиба?

Никой, само били гледали как строят къщи от тухли, камъни, хоросан и греди. Явно в групата нямаше дюлгери.

— Вероятно най-напред трябва да набавим подпори за четирите краища и хоризонтална греда за покрива — отсъди след дълго мълчание Уил Конъли, нали по време на пътуването беше чел „Робинзон Крузо“. — Можем да направим стените и покрива от палмови клонки.

— Така си е, трябва ни носеща греда за покрива, но няма да минем и без още две подпори за стрехите — каза Ричард. — И така, тръгваме да търсим шест млади дръвчета с чеп в горния край, две трябва да са по-високи от останалите четири. Така ще имаме подпори. Ние с Уил ще опитаме да отсечем ей ония фиданки. А вие, Тафи и Джими, вървете да потърсите някой пехотинец — да ви даде още една брадвичка, може и секира или някой от големите ножове, които видяхме в Рио. Останалите намерете палми и се опитайте да откършите с ръце клоните.

— Бихме могли да избягаме — подметна замислен Джони Крос.

Ричард го изгледа така, сякаш му беше порасла втора глава.

— И като избягаме, къде ще отидем, Джони?

— В Ботаническия залив, при френските кораби.

— Те ще ни качат на борда точно толкова, колкото в Тенерифе холандците качиха Джони Пауър. Пък и как ще се доберем до Ботаническия залив? Нали ги видя туземците по брега? Тук мястото е малко по-хубаво, значи също има туземци. Нямаме и представа що за хора са — ами ако са човекоядци като диваците в Нова Зеландия? Надали ще посрещнат с отворени обятия стотиците натрапници, изтърсили им се като гръм от ясно небе.

— Защо? — попита Джоуи Лонг, който все не можеше да преглътне, че лейтенант Шорт още не му е дал Макгрегър.

— Постави се на мястото на коренните жители — отвърна търпеливо Ричард. — Какво ли си мислят? Заливът е прекрасен, има и поточе чиста вода, сигурно си го обичат. А ние им го превзехме. Пък и ни е наредено да не ги докосваме дори с пръст. Защо да дърпаме дявола за опашката и да ходим на място, където няма други англичани? Ще си стоим тук и ще си гледаме работата. А сега, ако обичате, направете каквото ви помолих.

Двамата с Уил намериха предостатъчно млади дръвчета със стволове с диаметър най-много десетина сантиметра. Бяха грозни в сравнение с бряста и кестена, но имаха едно достойнство — бяха израсли без ниски клони. Ричард се наведе, замахна с брадвичката и я стовари върху дънера.

— Майко мила! Дървото е твърдо като камък и пълно със сок — затюхка се той. — Трябва ни трион, Уил.

Но тъй като не разполагаха с трион, продължи да удря с брадвата — тъпа и калпава — нямаше да става за нищо, след като отсечаха трите греди и шестте подпори. Ричард реши вечерта да извади пилите и да я наточи. „Да му се не види и на доставчика — рече си ядосан, — пробутал ни е всички боклуци, които английските леярни не са могли да пласират.“ След като отсече и подкастри носещата греда, бе останал без дъх, виеше му се свят — подир толкова месеци на лишения и обездвижване не бе готов за усилна работа. Уил Конъли грабна брадвата и се запретна да сече второ младо дърво, но се оказа, че му спори още по-малко. Накрая все пак разполагаха с носеща греда и с двете разклонени в горния край основни подпори. Тъкмо подбираха четирите по-ниски дървета — за страничните подпори, когато Тафи и Джими се върнаха с втора брадвичка, с мотика и права лопата. Докато Ричард и Уил търсеха дървета, с които да съединят страничните подпори и да довършат скелета на колибата, Джими и Тафи се заеха да копаят дупки, където да забият колците. Нямаха с какво да измерят разстоянието, затова преброиха крачките от едната дупка до другата. Копаха, каквото копаха, и видяха, че на половин педя опират в скала.