Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— За теб е по-различно. Аз съм я гледала като бебе, сменявала съм й пелените, шляпала съм я по дупето. А сега мога да подскоча, ако щракне с пръсти. Трудно е.
Елейн не можа да се сдържи и щракна с пръсти.
Нинив се обърна толкрва бързо, че се замъгли, и очите й се ококориха от ужас. Роклята й също се замъгли и от синята коприна преля в бялото на Посветена. Когато разбра, че Егвийн я няма, едва не припадна от облекчение.
Когато се върнала в телата си и се пробудиха колкото да могат да подканят другите да си легнат, Авиенда определено го намери за добра шега, а Биргит също се разсмя. Нинив обаче си отмъсти. На заранта събуди Елейн с една ледунка. Писъците на Елейн вдигнаха на крак цялото село.
Три дни по-късно дойде първият взрив.
Глава 21
В отговор на повика
Големите зимни бури, наречени „кемарос“ продължаваха да връхлитат откъм Морето на бурите, по-свирепи, отколкото хората помнеха да са били някога. Някои твърдяха, че тази година кемарос се опитват да си наваксат за няколкото месеца забавяне. Мълнии пращяха в небесата и разкъсваха мрака на нощта. Вятър помиташе сушата и дъждът шибаше, превръщайки и най-утъпканите пътища в реки от кал. Понякога калта замръзваше, след като паднеше нощта, но изгревът на слънцето винаги я разтапяше, дори при сиво небе, и теренът отново се превръщаше в тресавище. Ранд чак се изненада колко много възпрепятства всичко това плановете му.
Изпратените от него Аша’ман се върнаха бързо, още преди обед на следващия ден, на коне през Прага в проливния дъжд, който така скриваше слънцето, че все едно бе припаднал вечер ният здрач. През дупката във въздуха се виждаше, че зад тях в Андор вали сняг. Повечето мъже в малката колона бяха загърнати в тежки черни наметала, но дъждът като че ли се плъзгаше покрай тях и конете им. Не беше съвсем очевидно, но който го забележеше, щеше да ги погледне повторно, ако не и трети път. Да се пазят сухи изискваше най-прост сплит, стига да нямаш нищо против да се поперчиш какво си. Но пък черно-белият диск, извезан на гърдите на плащовете им, бездруго ги издаваше. Макар полускрити от дъжда, от тях се излъчваше гордост — издаваше я надменността, с която седяха по седлата си. Предизвикателно. Гордееха се с това, което бяха.
Командирът им, Чарл Гедвин, беше с няколко години по-възрастен от Ранд, със среден ръст, и носеше Меча и Дракона като Торвал, върху много добре скроена куртка с висока яка от най-добрата коприна. Ножницата на меча му бе пищно обкована със сребро, коланът със сребърния обков бе закопчан със сребърна тока с форма на стиснат юмрук. Гедвин се представяше като Цоворан’м’хаил; на Древния език — „Водач на бурята“, каквото и да значеше това. Но поне за времето изглеждаше подходящо.
Въпреки това той застана почти на входа на богато украсената зелена шатра на Ранд и изгледа навъсено сипещия се на сиви пелени дъжд навън. Шатрата бе обкръжена от стража конни етаири — бяха на не повече от тридесетина крачки, но едва се виждаха. Стояха като статуи, напълно пренебрегвайки бурята.
— Как очаквате да ви намеря в това? — промърмори Гедвин и изгледа Ранд. И миг по-късно добави: — Милорд Дракон. — Очите му бяха студени и предизвикателни, но те винаги си бяха такива, все едно дали гледаше някой човек, или колец на ограда. — Двамата с Рочаид взехме осем Вречени и четиридесет Бойци, достатъчно, за да унищожим цяла армия или да сплашим десетима крале. Можехме да накараме дори Айез Седай да замигат — каза той кисело. — Да ме изгори дано, само двамата с него можем да свършим доста работа. Или вие сам. Защо ви трябваха всички останали?
— От теб очаквам да се подчиняваш, Гедвин — отвърна му Ранд студено. Водач на бурята? А Манел Рочаид, първият заместник на Гедвин, се наричаше Байджан’м’хаил, Водач на атаката. Какви ги вършеше Таим, нови рангове ли създаваше, що ли? Е, важното бе, че му ковеше оръжия. Важното беше тези оръжия да останат със здрав разсъдък достатъчно дълго, за да могат да се използват. — И не очаквам да си губите времето, оспорвайки заповедите ми.
— Както заповядате, милорд Дракон — измърмори Гедвин. — Ще изпратя хора незабавно. — Отдаде рязко чест с юмрук на гърдите и излезе навън сред бурята. Потопът се раздвои над него, плъзгайки се по малкия щит, който той изтъка около себе си. Ранд се зачуди дали е разбрал колко близо бе до гибелта си, когато сграбчи сайдин без предупреждение.
„Трябва да го убиеш преди той да те убие — изкиска се Луз Терин. — Знаеш го. Мъртъвците не могат да изменят никому.“ В гласа в главата на Ранд се прокрадна удивление. — „Но понякога не лъжат. Мъртъв ли съм? А ти?“