Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Във всички отделни станове по голото поле се товареха коли и фургони, оседлаваха се коне. Повечето палатки вече бяха прибрани. Върховната лейди Росана беше поела на север, с флага й в челото на колона, достатъчно голяма, за да всее паника сред разбойниците и поне отчасти да усмири Шайдо. Но недостатъчно, че да й хрумнат неуместни неща, особено след като половината бяха крепостни на Гвеям и Маракон, смесени с Бранители на Камъка. Почти същото се отнасяше и за Спирон Наретин, поел на изток през високата планинска верига, с толкова етаири и мъже, предани на други от Съвета на деветимата, колкото бяха собствените му поданици, да не говорим за над стотината, които ги следваха пеш, част от хората, които се бяха предали в лесовете предния ден. Изненадващо голям брой от тях бяха предпочели да последват Преродения Дракон, но Ранд не можеше да им се довери достатъчно, за да ги остави заедно. Толмеран тъкмо тръгваше на юг със също толкова смесен отряд, а другите щяха да потеглят веднага щом се натовареха колите и фургоните им. Всеки в различна посока и никой не можеше да разчита на мъжете зад гърба си дотолкова, че да предприеме нещо друго, освен да следва заповедите, които Ранд им беше дал. Да наложат мир в Иллиан беше важна задача, но и последният лорд и лейди съжаляваха, че са отпратени от Преродения Дракон, и очевидно се чудеха дали това не означава, че са лишени от доверието му. Росана във всеки случай имаше много умислен вид преди да тръгне.
— Вашата загриженост ме трогва — каза Ранд на Вейрамон, — но от колко охранители има нужда един човек? Не се каня да вдигам война. — Чудесен аргумент навярно, но тази война вече отдавна се водеше. Започнала бе във Фалме, ако не и по-рано. — Пригответе хората си.
„Колцина погинаха заради гордостта ми? — простена Луз Терин. — Колцина погинаха от грешките ми?“
— Мога ли да попитам къде все пак отиваме? — Въпросът на Вейрамон, не чак раздразнен, но почти, се застъпи с гласа в главата на Ранд.
— В града — сряза го Ранд. Не знаеше колцина са загинали заради грешките му, но никой — от гордостта му. В това беше сигурен.
Вейрамон отвори уста, явно объркан дали има предвид Тийр, или Иллиан, или може и дори Кайриен, но Ранд му даде знак да се дръпне с Драконовия скиптър, с рязко мушкащо движение, от което зелено-белият пискюл се разлюля. Почти съжали, че не можеше да намушка с това Луз Терин. — Не смятам да седя тук цял ден, Вейрамон! Отивай при хората си!
След по-малко от половин час той вече държеше Верния извор и се бе подготвил да направи Праг за Пътуването. Трябваше да се бори с омаята, която го обхващаше напоследък всеки път, щом сграбчеше Силата или я пуснеше; за малко почти залитна на седлото на Тай’дайшар. При разтопената гадост, протичаща по сайдин, докосването до Извора почти обръщаше стомаха му и го караше да повърне. Раздвоеният му взор, макар да се задържа така само няколко мига, затрудни впридането почти до невъзможно. Вярно, можеше да накара Дашива или Флин, или някой от останалите да го направи, но Гедвин, Рочаид и дузината чернодрехи Бойци също бяха тук. Просто стояха търпеливо на местата си. И го гледаха. Рочаид, с не повече от една длан по-нисък от Ранд и може би с две години по-млад, също беше пълен Аша’ман и куртката му също беше копринена. По лицето му играеше бегла усмивка, сякаш знаеше неща, които другите не знаят, и от това му беше смешно. Какво знаеше всъщност? За Сеанчан със сигурност, но не и за плановете на Ранд за тях. Какво друго? Може би нищо, но Ранд не смяташе да покаже никаква слабост пред тези двамата. Замайването мина бързо, раздвоената гледка малко по-бавно, както винаги през последния месец, и той довърши сплита и без да чака, смуши коня и препусна през отвора, разгънал се пред него.