Прагът на вечността [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-009-8
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Прагът на вечността [bg]». Краткое содержание книги:
— Не — каза Лойд и явно това беше окончателно. — Да беше на осемнадесет, може би щях да се съглася. Но той е твърде малък, много малък.
Дейв искаше едновременно да крещи от гняв и да избухне в сълзи. Нима щяха да провалят тази възможност?
— Късно е — рече Дейзи. — Да говорим за това сутринта. Дейв трябва да заведе Линда у дома, преди родителите й да са започнали да се тревожат. Дейв се подвоуми. Не му се искаше да оставя спора неразрешен. Баща му се отправи към стълбите.
— Не се надявай — каза му той. — Няма да стане.
Дейв отвори входната врата. Излезеше ли сега, без да каже нищо друго, щеше да ги остави с погрешно впечатление. Трябваше те да знаят, че не могат лесно да му попречат да иде в Хамбург.
— Чуй ме — каза той и баща му видимо се сащиса. Дейв беше взел решение. — За пръв път в живота си успявам в нещо, татко. Просто ме разбери. Ако опиташ да ми го отнемеш, ще напусна дома. И, кълна се, напусна ли го, никога няма да се върна. Никога.
Изведе Линда и затръшна вратата.
24.
Таня Дворкина отново беше в Москва, но Василий Енков — не.
След като двамата бяха арестувани на поетическото четене на площад „Маяковски“, Василий беше обвинен в „антисъветска дейност и пропаганда“ и беше осъден на две години в трудов лагер в Сибир. Таня се чувстваше виновна: тя беше съучастница на Василий в престъплението, обаче й се размина.
Предполагаше, че Василий е бил бит и разпитван. Но тя все още беше свободна и работеше като журналистка, следователно той не я беше издал. Навярно беше отказал да говори. А по-вероятно беше да е назовал някакви смислено звучащи измислени помощници и от КГБ да бяха решили, че просто е трудно да ги издирят.
До лятото на 1963 Василий беше излежал присъдата си. Ако беше жив — ако беше оцелял от студа, глада и болестите, които убиваха толкова затворници в трудовите лагери — вече трябваше да е свободен. Страшното беше, че още не се беше появил.
На затворниците обикновено се разрешаваше да изпращат и да получават по едно изрядно цензурирано писмо месечно. Ала Василий не можеше да пише на Таня, за да не я издаде на КГБ. Затова тя не знаеше нищо. Без съмнение същото се отнасяше и до повечето от неговите приятели. Навярно беше писал на майка си в Ленинград. Таня никога не я беше виждала — връзката й с Василий беше тайна дори от майка му.
Василий беше най-близкият приятел на Таня. Тя лежеше будна нощем и се тревожеше за него. Болен ли беше, или мъртъв? Може да беше обвинен в друго престъпление и това да беше удължило присъдата му. Таня се измъчваше от несигурността. Главата я болеше от това.
Един следобед рискува и спомена Василий пред началника си Даниил Антонов. Редакционният отдел на ТАСС беше огромен и шумен — журналистите тракаха на машините, говореха по телефона, четяха вестници и влизаха и излизаха от справочната библиотека. Ако говореше тихо, нямаше кой да я чуе.
— Какво все пак стана с Устин Бодян? — попита тя за начало. Отношението към Бодян, оперния певец дисидент, беше тема на броя на Несъгласие, който Василий раздаваше, когато го арестуваха. Написан беше от Таня.
— Бодян умря от пневмония — отговори Даниил.
Таня знаеше. Преструваше се на неосведомена, за да завърти разговора към Василий.
— Тогава с мен арестуваха и един писател, Василий Енков — рече тя умислено. — Някаква представа какво е станало с него?
— Сценаристът. Получи две години.
— Значи трябва вече да е освободен.
— Може. Не съм чул. Няма да получи старата си работа, затова не знам къде би отишъл.
В Москва, Таня беше убедена. Но сви рамене в престорено безразличие и се върна да пише статия за някаква жена зидарка.
Беше направила дискретни запитвания сред хора, които щяха да знаят, ако Василий се е върнал. Отговорът винаги беше един и същ: никой не беше чул нищо.
И тогава, в същия следобед, Таня получи вест.
Когато излизаше от сградата на ТАСС в края на работния ден, я пресрещна някакъв непознат.
— Таня Дворкина? — попита някой. Тя се обърна и видя блед слаб човек с мръсни дрехи.
— Да? — отговори тя леко притеснено. Нямаше представа какво би искал от нея такъв човек.
— Василий Енков ми спаси живота — рече той.