Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Вие казахте „права“ — рече Сергей Иванович, който изчака да млъкне Песцов, — права да заемат длъжностите на съдебни заседатели, общински съветници, председатели на земски управления, права да бъдат чиновници, членове на парламента…
— Несъмнено.
— Но дори ако жените, като рядко изключение, могат да заемат тия служби, струва ми се, че вие неправилно употребихте думата „права“. По-вярно би било да кажете длъжности. Всеки ще се съгласи, че изпълнявайки някоя служба на съдебен заседател, на общински съветник, на телеграфист, ние чувствуваме, че изпълняваме една длъжност. И затова по-правилно е да се каже, че жените търсят длъжности, и то напълно законно. И трябва само да съчувствуваме на това им желание да подпомогнат общия мъжки труд.
— Напълно право — потвърди Алексей Александрович. — Мисля, че въпросът е само там — дали те са способни за тия длъжности?
— Навярно ще бъдат много способни — намеси се Степан Аркадич, — когато образованието се разпространи между тях. Ние виждаме това…
— Ами поговорката? — каза князът, който отдавна вече се ослушваше в разговора и святкаше с мъничките си насмешливи очи. — Пред дъщерите си мога да кажа: косите дълги, но…
— Точно така са мислили и за негрите преди освобождението им! — сърдито каза Песцов.
— Мене ми се вижда само чудно, че жените търсят нови длъжности — каза Сергей Иванович, — когато, за нещастие, виждаме, че мъжете обикновено бягат от такива.
— Длъжностите са свързани с права: власт, пари, почести — ето какво искат жените — каза Песцов.
— Все едно, ако аз поискам правото да бъда кърмачка и се сърдя, че на жените плащат, а на мене не искат да плащат — каза старият княз.
Туровцин избухна в силен смях и Сергей Иванович съжаляваше, че не е казал това той. Дори Алексей Александрович се усмихна.
— Да, но мъжът не може да кърми — каза Песцов, — а жената…
— Не, един англичанин откърмил детето си на кораба — каза старият княз, който си позволи тая волност в разговора пред дъщерите си.
— Колкото има такива англичани, толкова и жените ще бъдат чиновници — успя да каже Сергей Иванович.
— Да, но какво да прави момичето, което няма семейство? — намеси се Степан Аркадич, спомняйки си за Чибисова, която той имаше пред вид през цялото време, като споделяше мнението на Песцов и го поддържаше.
— Ако проучите хубавичко историята на едно такова момиче, ще видите, че то е напуснало семейството си, своето или на сестра си, дето би могло да се занимава с женска работа — неочаквано се намеси нервно в разговора Даря Александровна, която навярно се сещаше какво момиче има пред вид Степан Аркадич.
— Но ние държим за принципа, за идеала! — със звучен бас възрази Песцов. — Жената иска да има правото да бъде независима, образована. Тя е потисната, смазана от съзнанието, че не може да има това.
— А пък аз съм потиснат и смазан, задето не искат да ме приемат като кърмачка във възпитателния дом — отново каза старият княз, за голяма радост на Туровцин, който от смях изтърва едно дебело късче аспержа в соса.
XI
Всички, освен Кити и Левин, вземаха участие в общия разговор. Отначало, когато говореха за влиянието, което един народ оказва върху друг, на Левин неволно му идваше на ума онова, което той имаше да каже по този въпрос; но тия мисли, които по-рано бяха много важни за него, сега се мяркаха като насън в главата му и не представляваха ни най-малък интерес за него. Дори му се виждаше странно защо те се мъчат да говорят толкова за нещо, което не е нужно никому. Изглежда, че и за Кити също така трябваше да бъде интересно това, което говореха за правата и образованието на жените. Колко пъти тя бе мислила за тия работи, спомняйки си за приятелката си в чужбина Варенка, за тежката й зависимост, колко пъти бе мислила за себе си, какво ще стане със самата нея, ако не се омъжи, и колко пъти бе спорила за това със сестра си! Но сега това не я интересуваше ни най-малко. Левин и тя водеха свой разговор, и то не разговор, а някакво тайнствено общение, което всеки миг ги свързваше все повече и събуждаше и у двамата чувство на радостен страх пред тая неизвестност, в която навлизаха.
Отначало на въпроса на Кити как е успял да я види миналата година в каретата Левин й разправи, че се връщал от коситба по шосето и я срещнал.
— Беше рано-рано сутринта. Вие сигурно току-що бяхте се събудили. Вашата maman спеше в кътчето си. Беше утро. Вървя и си мисля: кой ли може да е в тая четириконна карета? Отлична четворка коне със звънчета и за миг вие се мярнахте и гледам в прозорчето — седите ей така, държите с две ръце нощната си шапчица и бяхте се замислили дълбоко за нещо — усмихнат каза той. — Колко бих искал да зная за какво сте мислили тогава! За нещо важно ли?