Свещена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #6
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Свещена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал имат за задача да спасят расата си от гибел.
Фюри, фанатично верен на Братството на черния кинжал, жертва себе си за доброто на расата, превръщайки се в мъжа, отговорен за запазването на кръвната линия на елитните воини. Като примейл на Избраниците, той е призван да стане баща на дъщерите и синовете, които ще съхранят традициите и ще се сражават с онези, които искат вампирите да бъдат заличени.
Кормия, неговата Първа избраница, иска да спечели не само тялото, но и сърцето му и вижда емоционалните рани, които той крие зад своето благородство и чувството си за отговорност пред расата. Но докато войната с лесърите става все по-неумолима и над Братството е надвиснала заплаха, Фюри трябва да избере между дълга и любовта.
Куин беше прав. Вероятно щеше да си пати. Всъщност…
Джон се изправи.
— О, по дяволите, започва се — отбеляза Куин и също стана.
— Отивам сам.
Куин попипа верижката около врата си.
— Няма да стане.
Джон заби юмруци в масата и оголи вампирските си зъби.
— Ама какво те прихваща? — изсъска му Куин, докато Блей тревожно погледна към околните посетители. — Какво си мислиш, че правиш, дявол го взел?
— Отивам сам.
Куин се наежи, сякаш се канеше да спори, но размисли и си седна на мястото.
— Добре. Както кажеш. Само си прибери търнокопите.
Джон тръгна, учуден, че никой друг в клуба изглежда не забелязваше как подът се люлееше напред-назад, като в къщичката на смеха в лунапарк. Точно преди да стигне до фоайето пред частните тоалетни, промени намерението си, направи завой и излезе извън оградената с плюшен шнур зона.
Мина през гъстата тълпа с грацията на бизон, като забърсваше околните, блъскаше се в стената, накланяше се напред, а после рязко назад, за да предотврати падането по очи.
Изкачи стълбите до мецанина и си запроправя път към мъжката тоалетна.
Имаше двама типа на писоарите и един до умивалниците, но Джон не срещна очите на никого от тях и тръгна към кабинките. Стигна чак до последната, тази за инвалиди, отвори вратата, но му стана зле, залитна назад и се напъха в предпоследната. Когато заключи вратата, стомахът му се завъртя с такава скорост, като че машина събираше пратки за незабавна експедиция по въздух.
Мамка му. Защо просто не беше използвал частните тоалетни във ВИП зоната? Защо му трябваше онези тримата отвън да слушат гръмки звуци като от отпушване на канал?
По дяволите… Лошо му се пишеше.
Обърна се да огледа тоалетната чиния. Беше черна като почти цялото обзавеждане в «Зироу Сам», но той знаеше, че е чиста. Рив поддържаше заведението си чисто.
Е, ако не се смяташе проституцията. И наркотиците. И залозите.
Добре де, беше чисто от хигиенна гледна точка, не според Наказателния кодекс.
Джон облегна глава на металната врата и затвори очи и ето че истинската причина за пиенето му мигом изплува.
Кое беше мерилото за истински мъж? Как воюва? Колко коремни преси може да направи? Осъществената мъст?
А може би, като контролира чувствата си, когато целият свят изглежда нестабилен като къщичката на смеха? Или като обича някого със съзнанието, че той може да си отиде завинаги?
Дали пък не беше сексът?
Добре, беше голяма грешка да си затвори очите. Също и да започне да мисли. Той отлепи клепачи и се загледа в черния таван, осеян с лампички като звезди.
Кранът на умивалника бе спрян. Водата в двата писоара беше пусната. Вратата към клуба се отвори и затвори. Пак се отвори и пак се затвори.
През две кабинки се раздаде пъшкане. И още едно. После «Ааа». Стъпки. Течаща вода. Налудничав смях. Още едно отваряне и затваряне на външната врата.
Сам. Беше сам. Само че нямаше да трае дълго, скоро щеше да влезе някой друг.
Джон погледна надолу към черната тоалетна чиния и изкомандва стомаха си да се задейства с програмата, та да му спести срама.
Явно не го чу. Или може би… да. Не? По дяволите.
Взираше се в тоалетната и чакаше рефлексът му за повдигане да се определи най-сетне, а после забрави стомаха си и си даде сметка къде се намира.
Той бе роден в кабинка на тоалетна. Дошъл бе на света в място, където хората повръщат след преливане… оставен да се оправя сам като новородено от майка, която никога не бе познавал, и баща, който никога не бе познавал него.
Ако Тор отново избягаше…
Джон се извъртя, но не можа да накара пръстите си да преместят резето, за да излезе. С нарастваща паника взе да опипва черния механизъм, докато накрая той щракна и се отвори. Изтича в общото помещение и се насочи към вратата, но не стигна до нея.
Над всеки от шестте медни умивалника имаше огледало в златна рамка.
Като пое дълбоко дъх, той избра най-близкото до вратата огледало, застана пред него и се срещна за пръв път с лицето си на трансформиран мъж.
Очите му си бяха същите… все така сини и със същата форма. Всичко останало му беше непознато — и рязко очертаната брадичка, и масивната шия, и широкото чело. Но очите му си бяха неговите.
Поне така предполагаше.
Кой съм аз, изрече само с устни.
Оголи зъби, наведе се напред и заразглежда кучешките.
— Не ми казвай, че не си ги виждал досега.