Свещена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #6
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Свещена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал имат за задача да спасят расата си от гибел.
Фюри, фанатично верен на Братството на черния кинжал, жертва себе си за доброто на расата, превръщайки се в мъжа, отговорен за запазването на кръвната линия на елитните воини. Като примейл на Избраниците, той е призван да стане баща на дъщерите и синовете, които ще съхранят традициите и ще се сражават с онези, които искат вампирите да бъдат заличени.
Кормия, неговата Първа избраница, иска да спечели не само тялото, но и сърцето му и вижда емоционалните рани, които той крие зад своето благородство и чувството си за отговорност пред расата. Но докато войната с лесърите става все по-неумолима и над Братството е надвиснала заплаха, Фюри трябва да избере между дълга и любовта.
Скрайб Върджин кимна веднъж.
— Така да бъде тогава, Примейл. Желанието ти ще се изпълни.
Тя се обърна и изчезна в своята обител.
Фюри издиша така, сякаш някой бе извадил тапа от задника му.
Дявол го взел.
Той току-що беше разкъсал цялата духовна тъкан на расата. Както и биологичната.
Ако беше предполагал докъде ще доведе нощта, би хапнал купа пшенична каша, преди да слезе от онова легло върху платформата.
Обърна се и се отправи обратно към Светилището. Първата спирка щеше да е Кормия, после двамата щяха да отидат при Директрис и…
Когато отвори вратата, той замръзна.
Тревата беше зелена.
Тревата беше зелена, небето беше синьо… нарцисите бяха жълти, а розите преливаха в дъга от багри. Сградите бяха червени, кремави, тъмносини…
Избраниците излизаха от стаите си, подхванали цветните си роби, и се озъртаха в почуда и вълнение.
Кормия излезе от Храма на Примейла. Прекрасното й лице беше стъписано при гледката насреща й. Като го видя, притисна ръце до устата си и очите й бързо замигаха.
С вик подхвана разкошната си бледолилава роба и изтича към него със сълзи, рукнали по страните й.
Той я хвана, като скочи към него, и задържа топлото й тяло притиснато до своето.
— Обичам те — задавено изрече тя. — Обичам те, обичам те… Обичам те.
В този миг, когато светът му се трансформираше, а неговата шелан беше в обятията му, той почувства нещо, което никога не би си въобразил, че е възможно.
Най-после се усети герой, какъвто винаги бе искал да бъде.
51.
В Далечната страна, в имението на Братството, Джон Матю седеше в кресло срещу леглото, на което спеше Тор. Братът не беше помръднал, откакто се бяха прибрали преди много часове.
Изглежда, беше масово явление тази вечер. Сякаш всички в къщата спяха, нападнати от колективно изтощение.
Всички, освен Джон. И освен ангела, който обикаляше из съседната стая за гости.
Джон никога не бе очаквал да се почувства по-едър от Тор. Не беше се и надявал да стане по-силен физически. И в никой случай не беше си помислял, че някога ще се грижи и ще носи отговорност за него.
А всичко това бе в сила сега, и то в голяма степен, тъй като Тор като нищо бе отслабнал с трийсет килограма. Имаше лицето и тялото на някой, който е отишъл на война и е получил смъртоносни рани.
Джон си мислеше колко странно е всичко това. Отначало му се искаше братът веднага да се свести, но сега се боеше да види тези очи отворени. Не знаеше дали би понесъл отчуждението му. Естествено, то щеше да е разбираемо предвид всичко, което Тор бе изгубил, но… би убило Джон.
А и докато Тор още спеше, нямаше опасност Джон да рухне и да се разплаче.
В стаята имаше дух. Красива червенокоса жена в напреднала бременност. Уелси беше с тях. Въпреки смъртта си беше с тях, с тях бе и нероденото й дете. Тя никога нямаше да е далеч, тази шелан на Тор. Двамата бяха неразделни в живота, така щеше да е и в смъртта. Тор можеше и да диша още, но тя със сигурност не беше вече между живите.
— Ти ли си това?
Джон бързо премести поглед към леглото.
Тор беше буден и го гледаше през полумрака, който ги делеше.
Джон бавно се изправи и изпъна фланелката и джинсите си.
— Това съм аз, Джон. Джон Матю.
Тор не каза нищо, само продължаваше да го оглежда от горе до долу.
— Минах през трансформацията — продължи да жестикулира Джон, чувствайки се като глупак.
— Имаш ръста на Ди. Грамаден си.
Господи, гласът му бе точно какъвто го помнеше. Плътен като басовия регистър на църковен орган и също така завладяващ. Имаше и разлика обаче. Думите звучаха някак кухо, не като преди.
А може би причината беше пустотата зад сините очи.
— Наложи се да си купя нови дрехи. — Боже господи, той беше идиот. — Може би… може би си гладен? Донесох сандвичи с ростбиф и бисквити с шоколадов крем. Някога ти бяха любими…
— Не съм гладен.
— А нещо за пиене? Имам термос с кафе.
— Не. — Тор погледна към банята. — Дявол да го вземе, вътрешна тоалетна. Отдавна не бях ползвал такава. И не, нямам нужда от помощ.
Беше болезнено да наблюдава тази картина, сякаш дошла от далечното бъдеще, която Джон не бе очаквал да види още стотици години — Тор като старец.
Братът хвана с трепереща ръка завивките и сантиметър по сантиметър ги смъкна от голото си тяло. Последва пауза. После спусна крака на пода. След нова пауза се надигна и широките му някога плещи се напрегнаха, за да понесат тегло, малко по-голямо от това на скелет.