Скритият оазис

Първият европеец, който споменава оазиса, е английският пътешественик и египтолог сър Джон Гарднър Уилкинсън, който през 1835 г. пише, че е чул за „уадее Зерзоора“, място с палмови дървета и руини, разположено някъде в Голямото пясъчно море. Някой бедуин явно се е натъкнал на него, докато е търсел заблудена камила, макар че следващите му опити да открие отново оазиса не се увенчават с успех (тези два елемента — случайното откриване и неспособността оазисът да се намери отново — присъстват в почти всички разкази за Зерзура).

През XIX век научният интерес и към Сахара, и към мисълта за изгубения оазис нараства, особено след като немският изследовател Герхард Ролфс прави забележителното си пътуване през Голямото пясъчно море от 1874 г. Истинската „треска по Зерзура“ обаче завладява умовете в началото на XX век.

Това е векът на сахарските проучвания с изявени личности като Хасанейн Бей, принц Кемал ел Дин, Ладислаус Алмаши, Патрик Клейтън и Ралф Алджър Багнолд — да споменем само тях, — които преброждат пустинята и картографират нейни обширни области, дотогава непознати и неописани места. Преклонението пред Зерзура заема важно място в мотивацията за тия проучвания и макар не всяка експедиция да потегля с изричната цел да открие оазиса, мисълта за това винаги е била в ума на изследователите. Въпросът е бил разискван нашироко във вестниците и в научните списания, имало е дори и неформален Клуб Зерзура, в който участвали изследователите на пустинята (основан през 1930 г. в ресторант в Уади Халфа; клубът се е учредил на годишното заседание на лондонското Кралско географско дружество, след което се е състояла официална вечеря в Кафе Роял).