Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Да. — После добави: — Дори да не знаех за тях, с радост бих потвърдила, че съм ги виждала, заради теб.
Измърморих нещо неопределено. Лоялността в семейството винаги ме бе трогвала. Не можех да преценя дали ми бе повярвала за Кейн. Но при дадените обстоятелства това изглежда нямаше значение. Не й казах нищо за Бранд и тя като че ли не разполагаше с никаква нова информация за него. Единственият й друг коментар, когато всичко, което имах да кажа беше казано, бе:
— Рубинът ти отива. А какво става с короната?
— Много е рано да се говори за тези неща — смъмрих я аз.
— Колкото и малко да струва подкрепата ми…
— Знам — казах, — знам.
Моята гробница е тихо място. Тя се издига самотна върху скалистия склон на около три километра от върха на Колвир, защитена от три страни срещу стихиите. На докараната за целта почва растат две ниски дръвчета, какви ли не храсти и треволяци, а огромните пипала на планинския бръшлян са се проточили чак от билото. Сградата е дълга и ниска, с две пейки отпред, и е покрита почти изцяло от бръшляна, който милостиво скрива повечето от надутите изявления, издълбани под моето име върху фасадата. Гробницата, съвсем разбираемо, през по-голямата част от времето е празна.
Тази вечер, обаче, Ганелон и аз сме дошли тук, добре запасени с вино, хляб и студено месо.
— Значи не е било майтап! — възкликна той, след като бе слязъл от коня, разтворил бръшляна и прочел на лунната светлина думите, написани отдолу.
— Разбира се, че не — скочих от седлото и поведох конете. — Наистина е моята.
Привързах юздите към близкия храст, свалих торбите с провизиите и ги отнесох до едната пейка. Ганелон се присъедини към мен, докато отварях първата бутилка и наливах щедро на двама ни от тъмната течност.
— И все пак, не мога да разбера — поклати глава той и взе своята чаша.
— Какво толкова има за разбиране? Аз съм мъртъв и съм погребан тук. Това е моят кенотаф — гробница, която се изгражда, когато тялото не е в наличност. И аз самият научих неотдавна за нея. Издигната била преди няколко века, когато решили, че няма да се върна.
— Тогава какво има вътре?
— Нищо. Макар че предвидливо са оставили ниша и място за ковчег, в случай че останките ми се появят отнякъде. Така са се осигурили срещу всякакви изненади.
Ганелон си направи сандвич.
— Чия е била идеята? — попита той.
— Рандъм смята, че е била предложена от Бранд или Ерик. Никой не си спомня със сигурност. Изглежда по онова време на всички им се е виждала съвсем уместна.
Той се изсмя — една зловеща усмивка, която идеално подхождаше на покритото му с бръчки, белези и червена брада лице.
— А какво ще стане с гробницата сега?
Вдигнах рамене.
— Предполагам, че някои от тях си мислят какъв срам е да стои така неизползвана и биха искали да ме видят вътре. Преди това да е станало, обаче, мястото е приятно да дойде човек и да се напие. Аз все още не съм му засвидетелствал уважението си.
Приготвих си два сандвича и ги изядох и двата. Това беше първото ми истинско отпускане, откакто се бях върнал и може би щеше да ми е последното, за доста време напред. Невъзможно бе да се предвиди. Но през изминалата седмица не бях имал възможност да си поговоря на спокойствие с Ганелон, а той беше един от малцината, на които вярвах. Исках да му разкажа всичко. Трябваше да го направя. Налагаше се да поговоря с някой, който да не е част от цялата история така, както бяхме ние. Затова, заразказвах.
Луната измина дълъг път по небето, а гробницата ми се сдоби и с парченца счупено стъкло.
— Другите как възприеха новината? — попита накрая той.
— Както можеше да се очаква — отвърнах. — Убеден съм, че Джулиан не повярва и на една моя дума, макар да заяви обратното. Той знае какви чувства изпитвам към него и в момента няма желание да ме предизвиква. Мисля, че и Бенедикт не ми повярва, но при него е много по-трудно да се прецени. Той изчаква и се надявам, че като няма доказателства за вината ми, е склонен и да се съмнява в нея. Колкото до Жерар, имам чувството, че това беше решаващата капка и той загуби последните остатъци от вярата си в мен. Все пак, утре рано сутринта ще се върне в Амбър, за да ме придружи до горичката, откъдето ще вземем тялото на Кейн. Нямам намерение да обръщам тази работа на екскурзия, но действително ми се иска някой от членовете на семейството да присъства. Дирдри — тя изглеждаше направо щастлива. Изобщо не ми повярва, сигурен съм. Но това няма значение. Винаги е била на моя страна и никога не е обичала Кейн. Струва ми се, че е доволна от това укрепване на позициите ми. Не мога да кажа дали Луела ми повярва или не. Според мен, тя пет пари не дава какви номера си въртим един на друг. Колкото до Файона, цялата история изглежда просто я забавлява. Но пък тя от край време си го има този маниер, да гледа на всичко отвисоко. Човек не може да бъде сигурен, какво мисли всъщност.