Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
За първи път от дълго време насам усетих, че отново съм на хлъзгава почва. Все още имах съвсем слаба амнезия и предполагах, че с нея ще си остана. Спомените ми от дните преди катастрофата бяха много неясни. Лабиринтът бе възстановил изгубените спомени от целия ми живот до онзи момент, но изглежда травмата бе предизвикала пълна забрава на някои от събитията непосредствено преди него. В това нямаше нищо необичайно. Вероятно имах повредени тъкани, а не само функционално объркване. Стигаше ми, че си бях възвърнал останалите спомени и не се бях загрижил особено за тези. Колкото до самата катастрофа и предположенията ми, че е била нещо повече, аз действително си спомнях изстрелите. Бяха два. Може дори да съм зърнал и фигурата с пушката — с периферното си зрение и при това твърде късно. Възможно бе и да си фантазирах. Струваше ми се, обаче, че съм видял някого. Нещо такова ми се бе въртяло в главата и когато се бях запътил към Уестчестър. Ала дори сега, когато властта в Амбър беше моя, не ми се искаше да призная този свой пропуск. Преди бях успял да заблудя Флора с много по-малко информация. Реших да се придържам към тази доказано успешна тактика.
— Не бях в състояние да изляза и да видя какво е било улучено — поясних аз. — Чух изстрелите. Загубих контрол над управлението. Допусках, че е гума, но досега не го знаех със сигурност. Повдигнах въпроса само защото ми беше интересно, откъде ти знаеш, че е било гума.
— Вече ти казах, че Ерик го спомена пред мен.
— Смути ме начинът, по който го каза. Прозвуча, сякаш си знаела всички подробности още преди неговото обаждане.
Тя поклати отрицателно глава.
— Извини ме тогава, че съм се изразила неправилно. Това се случва понякога, когато човек се връща към вече отминали събития. Налага ми се да отрека нещата, за които намекваш. Аз нямам нищо общо с покушението и не разполагах с никаква предварителна информация за него.
— След като Ерик вече не е тук, за да потвърди или отхвърли каквото и да било, ще трябва просто да оставим всичко така… засега. — Казах го, за да я накарам да се съсредоточи още повече върху своята защита и да отклоня вниманието й от всяко евентуално изпускане, независимо дали с дума или с изражение, от което би могла да заподозре за мъничката празнина, намираща се все още в моите спомени. — А по-късно успя ли да научиш кой е бил човекът с пушката?
— Не — отвърна Флора. — Сигурно някой наемен убиец. Не знам.
— Имаш ли някаква представа колко дълго съм бил в безсъзнание, преди да ме открият и да ме откарат в болница?
Тя отново поклати отрицателно глава.
Нещо ме безпокоеше и не можех точно да установя какво.
— Ерик каза ли ти кога са ме закарали в болницата?
— Не.
— Когато дойдох при теб, защо се опита да стигнеш пеша до Амбър, а не използва Фигурата на Ерик?
— Не можах да установя контакт.
— Защо не помоли някой друг да те прехвърли в Амбър? — настоях аз. — Флора, имам чувството, че ме лъжеш.
Всъщност, просто си правех експеримент, за да видя как ще реагира. Защо не?
— За кое? — попита тя. — Не успях да вляза във връзка с никого. Всички бяха заети с други неща. Това ли имаш предвид?
Флора внимателно изучаваше лицето ми.
Вдигнах ръка и насочих пръст към нея, а зад гърба ми блясна светкавица, сякаш зад самото стъкло на прозореца. Усетих леко погъделичкване, слабо наелектризиране. Гръмотевицата също беше впечатляваща.
— Вината ти е, че премълчаваш нещо — пробвах аз.
Тя покри лицето си с ръце и захлипа.
— Не разбирам какво искаш от мен! Отговорих на всичките ти въпроси! Какво още да направя? Не знам къде си отивал, кой е стрелял по теб и кога е станало това! Известни са ми единствено фактите, които вече ти описах, дявол да го вземе!
Реших, че или е искрена, или не може да бъде пречупена по този начин. Какъвто и да беше случаят, само си губех времето. Така нямаше да измъкна нищо повече. Освен това, най-добре беше да отклоня разговора от темата за катастрофата, преди да е решила, че тя е твърде важна за мен. Ако имаше нещо, което бях пропуснал, исках аз да го открия първи.
— Ела с мен — казах.
— Къде отиваме?
— Искам да видиш нещо. После ще ти обясня защо.
Флора стана и ме последва. Отведох я горе, където лежеше тялото, след което й разказах за Кейн. Тя огледа съвсем безстрастно трупа и кимна.